— Да де, обаче може и да са си променили решението — обяснявам аз, изстрелвайки скорострелно думите си — или пък вече да са си купили такава! В такъв случай може да е дошъл моят ред! Не ме ли разбирате?! Няма никаква пречка точно аз да взема чантата!
Ама как е възможно тази жена да не проявява никакви чувства?! Не разбира ли колко важно е това за мен?!
— Свързваме се с нашите клиенти по реда, в който са записани — казва безстрастно Силвия. — Когато дойде и вашият ред, ще се свържем и с вас!
— Аз бих могла да свърша тази работа вместо вас! — казвам аз услужливо. — Само ми дайте телефоните им и веднага започвам да звъня!
Силвия ми отправя един продължителен, неразгадаем поглед, след което отсича:
— Не, благодаря! Ние ще ви се обадим, когато дойде вашият ред!
— Е, добре тогава — отвръщам съкрушена. — Все пак благодаря.
Не мога да направя нищо повече. Очевидно няма да стане днес. Просто трябва да престана да мисля за тази чанта и да се наслаждавам на остатъка от престоя си в Милано. Именно! Отправям последен жаден поглед към ангелската чанта, а после се насочвам към вратата на магазина и към обляната в ярка слънчева светлина улица.
Чудя се дали вече не е почнала да звъни на хората в списъка.
Не! Престани! Стига вече! Излизай и толкова! Няма нужда да емоцирам за такава дреболия! Даже не възнамерявам и да
Внезапно се заковавам насред улицата. Записах във формуляра телефона на лондонския апартамент на Люк. А защо имам чувството, че той наскоро спомена нещо за смяна на телефоните?
Ами ако съм й оставила грешен номер?!
Давам бързо на задна и връхлитам в магазина.
— Здравейте! — изричам, останала без дъх. — Току-що се сетих, че няма да е зле да ви дам други адресни данни, в случай че не ме откриете на първия адрес и телефон. — Бръквам в чантата си и изваждам една от визитните картички на Люк. — Това е офисът на моя съпруг.
— Много добре — изрича доста отегчено Силвия.
— Само че… ако се случи да говорите с него, не бих искала да споменавате думата „чанта“. — Снижавам глас и допълвам: — Кажете някаква парола! Например: „Ангелът се приземи!“
— Да, „ангелът се приземи“ — записва безизразно Силвия, сякаш всеки божи ден извършва закодирани телефонни разговори.
Което, като се замисля, като нищо може да е вярно.
— Човекът, за когото трябва да попитате, е Люк Брандън — обяснявам, като й подавам визитката. — От „Брандън Къмюникейшънс“. Той ми е съпруг.
С периферното си зрение улавям как едрият мъж в другия край на магазина вдига глава от рафтовете с кожени ръкавици.
— Да, Люк Брандън — повтаря Силвия. — Много добре. — Слага визитката настрани и ми кимва в знак за потвърждение.
— Ами… дали вече не сте се обадили на някого от онзи списък? — питам аз, без да мога да се въздържа.
— Не — отвръща с равен глас касиерката. — Засега не съм.
— А нали ще ми се обадите веднага, когато имате някаква информация? Ако ще и да е посред нощ? Нямам нищо против…
— Госпожо Брандън — срязва ме вече ядосано Силвия, — нали вече сте в списъка! Просто ще трябва да си чакате реда! Не мога да ви помогна с нищо повече!
— Сигурна ли сте? — достига до нас дрезгав глас. Двете вдигаме едновременно глави и виждаме как якият мъж се приближава бавно към нас.
Зяпвам от изумление. Какво иска да каже той?
— Моля? — навирва нос Силвия, а той ми намига съзаклятнически.
— Не им позволявай да те пързалят, момиче! — казва ми, след което се обръща към Силвия и заявява: — Стига да искате, нищо не ви пречи да й продадете тази чанта! — Обръща се към чантата „Ейнджъл“ на пиедестала и я посочва с пурата си.
— Синьор…
— Нямаше как да не чуя вашия разговор. Щом все още не сте се обадили на никого от онзи списък, значи и никой все още не знае, че чантата е пристигнала! Никой няма представа за съществуването й! — Прави многозначителна пауза и добавя: — А ето, че сега си имате клиентка — тази млада дама пред вас, която иска да я купи!
— Не е в това въпросът, синьор — усмихва му се със стиснати устни Силвия. — Съществува стриктен ред…
— Знам, че се славите като дискретна фирма. Не ми казвайте, че не е така! Хей, Роберто! — извиква внезапно. И мъжът с черните очила веднага се появява иззад ъгъла.
— Синьор Темпъл? — пита мазно той, като ми хвърля притеснен поглед. — Всичко наред ли е?
— Ако точно в този момент поискам тази чанта за моята приятелка, ти би ли ми я продал? — пита едрият мъж, издухва едно облаче дим и ме посочва с поглед. Доколкото успявам да преценя, циркът много му допада.
Роберто поглежда към Силвия, която кимва по посока на моя милост и подбелва отегчено очи. Виждам съвсем ясно, че Роберто схваща отлично ситуацията и почти чувам как сивите му клетчици щракат на бързи обороти.
— Синьор Темпъл — обръща се той към едрия мъж с чаровна усмивка, — вие сте наш изключително важен клиент! Но това тук е съвсем различна работа…
— Кажи де, ще ми я продадеш ли?
— Да! — отсича Роберто след кратка пауза.
— Е? — поглежда го важният мъж.
