Приключението, започнало в "Домът за чудати деца на мис Перигрин" и продължило в "Градът на гладните", достига своя вълнуващ апогей в "Библиотеката на душите".Шестнайсетгодишният Джейкъб открива у себе си могъща нова способност и поема на пътешествие, за да спаси своите чудати другари, затворени в строго охранявана крепост. На тази мисия го придружават Ема Блум – момиче, което може да създава огън с ръцете си, – и кучето Адисън Макхенри, чийто нос надушва отдалече други чудати деца.Те тръгват от съвременен Лондон, за да достигнат Дяволското гробище, най-окаяния бордей в цяла викторианска Англия. Място, където съдбата на всички чудати деца ще бъде решена веднъж и завинаги. Подобно на предходните книги, "Библиотеката на душите" смесва вълнуващо фентъзи с досега непубликувани фотографии, за да създаде едно неповторимо преживяване!
На майка ми
Чудати — потаен клон на всякакви видове, човешки или животински, които са надарени — и прокълнати — със свръхестествени способности. Уважавани в древни времена, внушаващи страх и преследвани в наши дни, чудатите са изгнаници, които се спотайват в сенките.
Примка — ограничен район, в който един и същи ден се повтаря до безкрайност. Създавани и поддържани от имбрините за убежища на техните чудати повереници от всякакви опасности, примките могат да отлагат безкрайно процеса на стареене на обитателите им. Но намиращите се в примки в никакъв случай не са безсмъртни — всеки ден, който „прескачат“, е дълг, който се отлага и трябва да се плати чрез ужасно забързано стареене, в случай че се задържат твърде дълго вън от тяхната примка.
Имбрини — променящи формата си матриарси на чудатото съсловие. Могат да се преобразяват по своя воля в птици, да манипулират времето, ала основната им функция е да опазват чудатите деца. На старочудатски език думата имбрин (произнася се имм-бринн) означава „въртене“ или „кръг“.
Гладни — чудовищни бивши чудати, жадуващи да погълнат душите на някогашните си събратя. Тези съсухрени, наподобяващи трупове създания притежават мощни челюсти, в които се побират три мускулести езика като пипала. Крайно опасни са, тъй като са невидими за всички, с изключение на единици чудати, от които Джейкъб Портман е единственият известен сред живите. (Починалият му дядо е бил също такъв.) Гладните не могат да проникват в примките, което е и причината в тях да се укриват чудати (но това напоследък претърпя промяна).
Гадини — когато един гладен погълне достатъчно чудати души, той се превръща в гадина, която е видима за околните и изглежда като напълно нормално същество във всички отношения, освен в едно — очите му са снежнобели и лишени от зеници. Умни, манипулативни, умеещи да се сливат с тълпата, гадините от години проникват успешно в обществата на нормалните и чудатите. Те провеждат дългогодишна кампания с убийства, всяване на страх и отвличания сред чудатите, използвайки гладните за свои чудовищни помощници. Крайната им цел е да си отмъстят на чудатите и да поемат контрол върху обществото им.
Чудовището се намираше на един език разстояние, с очи, втренчени в гърлата ни, и съсухрен ум, изпълнен с милели за убийство. Гладът му за нас изпълваше въздуха с електричество. Гладните се раждат с жаждата да поглъщат душите на чудати, а ние бяхме подредени пред този като бюфет — хапката Адисън, изправен храбро в краката ми с щръкнала опашка; Ема, опряла се на рамото ми, все още твърде замаяна от удара, за да е в състояние да произведе нещо повече от пламъче колкото горяща клечка; гърбовете ни, долепени до стената на будката. Отвъд този зловещ кръг станцията на метрото наподобяваше преживял взрив нощен клуб. От разкъсаните тръби фучеше пара и се стелеше на призрачни завеси. Под тавана, висящи на жици, се поклащаха избити табла. Море от натрошено стъкло бе заляло релсите и трептеше с трескавото сияние на червените аварийни светлини, подобно на широк цял хвърлей дискоглобус. Бяхме като в капан — непробиваема стена от едната страна, дълбоко до глезените поле от строшени стъкла от другата, на две крачки от една твар, чийто единствен естествен инстинкт бе да ни разкъса, — ала въпреки това гладният не предприемаше нищо, за да скъси дистанцията. Изглеждаше сякаш се е сраснал с пода, полюшваше се върху крайниците си като пияница или сомнамбул с увиснала мъртвешка глава и змийско гнездо от езици, които бях съумял да приспя.
Аз. Ето кой го бе направил. Джейкъб Портман, момчето от Никъде, Флорида. Гладният все още не се бе разправил с нас — този ходещ ужас, сътворен от мрак и кошмари, изтръгнати от сънищата на малки деца — само защото аз бях поискал така. Бях му казал, незнайно как, да размотае езика от шията ми. „Назад — бях му рекъл. — Стой мирно.“ На език, създаден от звуци, за които не знаех, че човешка уста би могла да произнесе, ала въпреки това се бе случило. Очите му ме изпиваха, докато тялото се подчиняваше. По някакъв начин бях укротил кошмара, бях го омагьосал. Но спящите неща се пробуждат и заклинанията губят сила, особено ако са произнесени случайно, и аз вече усещах кипящата енергия на гладния под привидно спокойната повърхност.
Адисън ме побутна с нос по крака.
— Ще дойдат и други гладни. Това чудовище ще ни пусне ли да преминем?
— Говорѝ му пак — помоли Ема със замаян и провлачен глас. — Кажи му да се разкара.
Потърсих думите, ала те се бяха запилели нейде.
— Не зная как.
— Направи го преди минутка — припомни ми Адисън. — Звучеше като че в теб се е вселил демон.
