Намерих дистанционното и отворих вратата на гаража. Бронуин избута колата с втрещените ми родители вътре и тогава с Ема най-сетне се оказахме сами на верандата.
— Сигурен ли си, че е добре да останем? — попита тя.
— Ще е малко сложно заради родителите ми. Но мис П, изглежда, смята, че ще се получи.
— Искам да кажа, дали е добре за теб? Като се има предвид как се развиха събитията…
— Ама ти сериозно ли? Толкова съм щастлив, че си тук, та направо не знам какво да кажа.
— Радвам се. Усмихваш се, така че ще ти повярвам.
Усмихвал съм се? Хилех се като идиот.
Ема пристъпи към мен. Плъзнах ръце по тялото ѝ. Прегърнах я и опрях буза в нейната.
— Никога не съм искала да те изгубя — прошепна тя. — Но не виждах начин да го избегна. Струваше ми се по-малко мъчително, ако се разделим веднага.
— Не е необходимо да обясняваш. Разбирам.
— Както и да е, вече не се налага. Да сме само приятели. Ако не държиш на това.
— Може би идеята си я биваше — отвърнах. — Но за известно време.
— Ах — въздъхна тя разочаровано. — Ами…
— Друго исках да кажа — дръпнах се назад и я погледнах. — Сега, когато имаме време, можем да продължим, без да бързаме. Ще те изведа на кино… ще се разхождаме… нали знаеш, както нормалните хора.
Тя сви рамене.
— Не зная как го правят нормалните.
— Не е никак сложно. Ти ме научи какво е да си чудат. Може би аз ще успея да те науча да си нормална. Е, доколкото това е възможно.
Тя помълча за малко. После се разсмя.
— Разбира се, Джейкъб. Изглежда ми много приятно. — Протегна ръка, опря се на мен и ме целуна по бузата. — Сега, когато имаме време.
Изведнъж ми хрумна, че така, както седим един до друг и аз вдишвам уханието ѝ, това са може би трите най-хубави думи.
Когато имаме време.
