Библиотеката представляваше великолепна конструкция. Прохладните сухи хранилища изглеждаха толкова огромни на светлината на факлата, че сякаш нямаха граници. Вартоломей мина по тесния централен коридор на първото помещение и вдиша наситения с миризма на телешка кожа въздух. Обичаше от време на време да проверява дали в каменната крепост не са се промъкнали гризачи или насекоми и се канеше да направи обичайната си обиколка из цялата библиотека, когато чу суматохата зад себе си.
Един от младите братя, монах на име Алфонсо, викаше другарите си.
Изтича обратно в залата и го видя коленичил зад четвъртата маса от входа, заедно с двама от събратята си. Едно от гърнетата с яхния се беше разсипало на пода и Вартоломей едва не се подхлъзна.
— Какво има? — извика старецът на Алфонсо.
Никой от пишещите не обръщаше внимание на суетнята. Продължаваха да работят, сякаш не се беше случило нищо. А пред коленете на Алфонсо имаше локва кръв и ален поток, който изтичаше от главата на един от червенокосите. Перото бе пробило лявото му око и се бе забило дълбоко в мозъка.
— Исусе Христе, Спасителю! — възкликна Вартоломей. — Кой направи това!
— Никой! — извика Алфонсо. Младият испанец трепереше като измръзнало мокро куче. — Видях го как сам го направи. Тъкмо поднасях яхнията. Сам го направи!
Орденът на имената се събра същия ден. Никой не беше виждал или чувал подобно нещо да се е случвало преди. Разбира се, пишещите умираха от старост. В това отношение бяха като всички смъртни, като се изключи фактът, че никога не записваха датите на собственото си раждане или смърт. Но тази смърт бе напълно различна. Покойният беше млад и не показваше никакви признаци на заболяване. Лекарят брат Едуард потвърди това. Вартоломей бе погледнал последния запис от последната му страница и не бе забелязал нищо особено. Просто поредното име, записано с китайски знаци, доколкото можеше да определи.
Ясно беше, че ставаше дума за самоубийство, необяснима мерзост за всеки човек. До късна нощ обсъждаха какво да предприемат, но не разполагаха с готови отговори. Гавраил запита дали не е по-добре да изнесат тялото и да го изгорят, но останалите не се съгласиха. Нито един от тях не беше третиран по подобен начин и не желаеха да нарушат старите традиции. Накрая Болдуин реши, че трябва да го положат в криптите, които пронизваха земята покрай Залата на писарите. Поколения писари лежаха в тези катакомби и тази бедна душа трябваше да сподели същата участ.
Когато се върна в подземието заедно със силни млади братя, които да му помогнат за погребението, Феликс забеляза, че писарите са станали още по-лениви и апатични, а наровете бяха по-заети от обичайното.
Сякаш оплакваха отишлия си.
Конете запръхтяха неспокойно, когато Лука влезе в конюшнята. Беше тъмно и студено, а той бе уплашен от собствената си дързост, че се е осмелил да дойде тук.
— Ехо? — повика тихо. — Има ли някой?
— Тук съм, Лука — отвърна тънък гласец. — В дъното.
Откри я благодарение на лунната светлина, проникваща през отворената врата. Елизабет беше в яслата на голяма кафява кобила и се бе сгушила до корема й, за да се стопли.
— Благодаря, че дойде — рече тя. — Уплашена съм.
Вече не плачеше. Беше твърде студено за сълзи.
— Премръзнала си — отбеляза той.
— Така ли? — Тя протегна ръка към него, за да я докосне. Той го направи с ужас, но след като допря пръсти до алабастровата й китка, хвана ръката й и я задържа.
— Да. Премръзнала си.
— Ще ме целунеш ли, Лука?
— Не мога!
— Моля те.
— Защо ме измъчваш? Знаеш, че не мога. Дал съм обет! Пък и дойдох да чуя мъката ти. Говореше за някакви крипти. — Пусна ръката й и се дръпна назад.
— Моля те, не ми се ядосвай. Утре ще ме заведат в криптите.
— Защо?
— Искат да легна с мъж, нещо, което никога не съм правила — изплака тя. — И други момичета ги е сполетяло същото. Видях ги. Родили са деца, които им ги отнемат, след като ги отбият. Някои раждат отново и отново, докато не полудеят. Моля те, не позволявай същото да стане и с мен!
— Това не може да е истина! — възкликна Лука. — Това е Божие място!
— Истина е. Има тайни във Вектис. Не си ли чувал какво се приказва?
— Чувал съм много неща, но не съм виждал нищо с очите си. Вярвам на онова, което виждам.
— Но вярваш в Бог — възрази тя. — А не си Го виждал.
— Това е друго! — запротестира той. — Не ми е нужно да Го видя. Чувствам присъствието Му.
Елизабет започна да се отчайва. Събра кураж, пресегна се и успя да хване ръката му.
— Моля те, Лука, легни с мен. Тук, в сламата.
Придърпа ръката му и я допря до гърдите си. Лука почувства стегнатата плът под наметалото й и в ушите му забуча от нахлулата кръв. Прииска му се да обхване с длан прекрасната й гръд и за миг едва не го стори. Но успя да се овладее и се дръпна назад, като се удари в стената на яслата.
Тя го погледна с обезумели очи.
— Моля те, Лука, не си отивай! Легнеш ли с мен, няма да ме отведат в криптата. Няма да им бъда от полза.
— А какво ще се случи с мен! — изсъска той. — Ще бъда прокуден! Няма да го направя. Посветил съм се на Бог. Моля те, трябва да те оставя!
