Щом видя Стийв, той сложи ръка на рамото на една жена, седнала на дивана. Тя имаше мръсна руса коса, офъкана късо както дойде. Облечена беше в нещо подобно на горната половина на цял черен бански, префасониран в спортен сутиен. Тя покри с длан ръката на мъжа и преплете пръсти в неговите.
Щрак. Драс. Щрак. В най-тъмния ъгъл на стаята една жена седеше на пода, подгънала колене под брадичката си. Скелетоподобни ръце стърчаха от останките на апокалиптично мръсна сива рокля. Около главата й бръмчаха половин дузина мухи. Пред погледа на Стийв тя отвори капачето на запалка „Зипо“. Щрак. Запали я. Драс. Пак я затвори. Щрак.
Очите й нито за миг не се откъснаха от пламъка. Вече притеснен, Стийв подскочи, когато в стаята влезе още едно лице. Моментално разпозна коледния пуловер и колоездачния клин.
— Ти! — Кокалчетата му изпукаха, щом ръцете му се свиха в юмруци.
Карълайн притисна пръст до устните си.
— Шшт! — Тя посочи окървавения мъж с пачка, спящ на пода между ножа и сладките, а после посочи с показалец през рамо към кухнята.
Стийв отвори уста да й кресне, но после погледна дремещия убиец и кимна. Заобиколи дивана на пръсти възможно най-тихо. Двойката стана и тръгна подире му. Жената със запалката я отвори — щрак, драс, щрак.
В кухнята имаше още един човек — възрастна жена, и тя месеше тесто. Стийв леко се изненада от това, че беше облечена нормално — макси пеньоар от мек вълнен плат, поизбелял, но чист, и пантофи.
— Здравей! — заговори тя полушепнешком. — Аз съм Юнис Макгиликъти. Искаш ли канелено рулце? Тъкмо ги извадих от фурната.
— Стийв Ходжсън. Приятно ми е да се запознаем. — Сепна се, като осъзна, че това си беше самата истина. За разлика от другите, тя не приличаше на човек, който би държал окован мъж в мазето си. Мина му през ум да й благодари за това, но размисли, след като не можа да измисли деликатен начин да го изкаже. — Да, ще е чудесно да хапна едно канелено рулце.
Старата дама се усмихна доволно и посочи една тава.
— Кафето е там.
Стийв грабна една чаша от дървената закачалка и си наля.
— Здравей, Стийв — каза Карълайн, една идея по-силно от шепот.
— Здрасти! — Попрекали с ведрината в поздрава.
— Това е госпожа Макгиликъти. Тя говори английски.
— Да. Да, несъмнено.
Карълайн посочи с палец двойката зад гърба й.
— Това са Питър и Алисия. Те не говорят английски. Или поне не особено.
— Ами онзи едрият във всекидневната?
— Това е Дейвид. И неговия английски никак не го бива.
— А другата? Онази, дето не спира да си играе със запалката?
— Това е Маргарет.
— И не говори английски?
— Тя надали говори някакъв език. Почти дума не обелва.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Сещаш ли се за някаква причина да не награбя някой от тия кухненски ножове и да не ти го забия във врата, еба си?
Карълайн стисна устни и се замисли.
— Може да опръскаш с кръв канелените рулца.
— Майтапя се, но само отчасти.
— Добре — каза тя. — Не е като да не е оправдано. Разбирам защо може да си се поразстроил.
Гневът му избухна. Стийв метна поглед към ножовете, вече почти на сериозно.
— Да съм се поразстроил?! — изсъска той. — Ти ме натопи за убийство! На ченге, еба си! Обсъждаха смъртно наказание, Карълайн! Смъртоносна инжекция, еба си. Цял живот в затвора! Ако извадя късмет!
— По-тихо, ако обичаш — каза Карълайн. — Хич не ти трябва да будиш Дейвид.
„Не — помисли си Стийв, щом се сети за полюляващото се черво, провесено от тавана пред затворническия параклис. — Като че не ми трябва.“
— Добре! — изшушна той яростно. — Така си е. Защо тихичко не ми обясниш поради какво трябваше да ми причиняваш това? С какво съм те ядосал?
Карълайн трепна.
— Нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Това пък е най-последното нещо. — Тя се подвоуми. — Има си основателни причини за всичко това, доколкото думата ми важи пред теб. Не мога да навляза в подробности, но наистина съжалявам. Разбирам защо това може да е малко… неприятно.
— Неприятно! — удиви се Стийв, неспособен да повярва, че е чул точно това. — Е да, може и така да се каже. А може да се каже и че ти трайно и напълно ми съсипа живота. И аз малко нещо предпочитам тази версия.
Карълайн завъртя очи.
— Стига с тия мелодрами. Вече не си в затвора, нали така? — Тя посочи подноса. — Вземи си още едно канелено рулце, вкусни са.
Госпожа Макгиликъти погледна през рамо.
— Вземи си, миличък.
Стийв усети как сърцето му кипна.
— Мелодрами? — Ръката му неволно посегна към наредените кухненски ножове. — Мелодрами?!
— Успокой се — прикани го Карълайн. — Не е чак пък толкова зле.
— Кое не било толкова зле, казваш?
— Тихо, Стийв. Млъкни за малко и ще ти обясня. Имам план. Ако ми свършиш една дребна услуга, мога да пропъдя всеки един от тези дребни проблеми, които ми спомена.
— Нима?
— Аха. — Карълайн затършува из хладилника и извади пластмасова бутилка портокалов сок, отвинти капачката и я вдигна към устата си.
— Чашите са там, милинка — обади се натъртено госпожа Макгиликъти.
— Извинявам се. — Карълайн си взе чаша. Стийв се замисли.
— Можеш да премахнеш обвинение в убийство? Дело за смъртно наказание?
Карълайн си наля портокалов сок и отпи глътка.
— Аха.
