Започнаха да го бъзикат по темата, но това не трая дълго. След като Стийв едва не удави един добре облечен осмокласник, дето много му знаеше устата, в една тоалетна чиния, на която не й бяха пуснали водата, го отстраниха от училище за две седмици. Родителите на хлапето, почервенели, с крясъци настояваха той да бъде арестуван. След това никой дума не обелваше за неговите дрехи. Поне не и в очите му.
Започна да задига неща от магазините почти веднага — книги, касети, бонбони, каквото му паднеше, но чак като мина около година след смъртта на родителите му, извърши първия си обир. В първи курс на гимназията, в петък вечер, когато посрещаха футболния отбор след лятната ваканция, Стийв нахлузи кецовете си от Армията на спасението и притича през затънтената гора до скъпия квартал на осем мили от тях. Тази нощ на изток, край квартала, в който бе живял като малък, светеше бледо сияние.
Избра напосоки една тъмна къща, излезе от гората и прескочи високата ограда около басейна. Носеше чук и отвертка, но в крайна сметка, не стана нужда от тях. Задната врата беше отключена. Щом Стийв пристъпи прага, изсъхналата кожа на стария му живот се изхлузи и бе зарязана там. Той връхлетя в празната къща с дивашкото веселие на хун-грабител. Носеше със себе си черна калъфка за възглавница, в която да отнесе плячката. Тя плющеше в ръката му, докато обикаляше — знамето на неговата нова нация.
Като дете Стийв грабеше каквото му очи видят. Кутия шоколадчета „Милки уей“. Касети за „Атари“. Магнетофонни касети със записи. После, в голямата спалня, той попадна на предмета, който определи курса на живота му: кутия за бижута от лакирано дърво. Стийв си спомни как ахна, щом я отвори. Предметите вътре блестяха като съкровището на дракон: сребърна верижка, диамантени обици, златни пръстени. Докато ги крадеше, ръцете му трепереха така, както сигурно треперят ръцете на новоръкоположен свещеник, докато налива потира за първото си причастие.
По-късно, сам в стаята си във фургона, Стийв разстла златото върху разнебитеното си легло и се разрида, като едновременно с това и се усмихваше. В този миг родителите му никак не му липсваха.
Месеци по-късно бе вече ветеран с десетина обира и изобщо не беше толкова беден. Главно на късмет, той изнамери съвсем истински търговец на крадени вещи. Мълчаливия Лу, дебел диабетик, се спотайваше в най-тъмното кьоше на една заложна къща в града, а вързаните в затворена верига телевизионни монитори осветяваха лицето му изотдолу. Лу пушеше гадни пури и в магазина му пред хорските очи постоянно плуваше димно покривало. Много собственици на заложни къщи въртяха законна, или предимно законна, търговия. Лу не беше от тях. Той и Стийв никога не станаха приятели, но се разбираха.
Обаче не всичко, което Стийв отмъкваше, отиваше при Лу. Понякога той си запазваше разни неща, които особено му харесваха — което не беше умно, но пък и никога не стана някоя инфекция. Едно от тях беше коженото яке. Беше с подплата и тежко, от много дебела кожа, и миришеше на лула за тютюн. Стийв го задържа за себе си.
Седмица по-късно се запозна с Джак. Онази сутрин той влезе да пишка в мъжката тоалетна в училище — тази сутрин беше закъснял за часовете. Вътре имаше още едно хлапе, което пушеше крадешком. На първокурсника Стийв Джак му беше бегло познат от часовете по физическо, но Джак бе в трети курс и беше богат. Пропастта между двамата беше като Гранд Каньон… само дето Джак, чистичкият и спретнат потомък на двама силно набожни мормони, също имаше дивашка жилка.
— Хубаво яке — отбеляза Джак, надвиквайки шуртенето на урината в порцелана.
Стийв не се обърна.
— Благодаря.
— Откъде го имаш, ако не възразяваш да те попитам?
Стийв си го изтръска и си затвори ципа.
— От магазина.
— Така ли? От кой магазин?
— Забравих. — Стийв огледа Джак с очи на диво животно.
— Да не би да е магазин „къщата на Майкълсън“? Щото познавам един пич от „Кенеди“, който имаше точно такова яке. Със същото петно на лакътя и изобщо. Някой му обрал къщата преди две седмици. Задигнал и якето.
Стийв си затвори ципа, обърна се към Джак и го погледна.
Усмивката на Джак угасна.
— Спокойно бе, пич. Нищо няма да кажа. Той оня и без това е задник.
— Благодаря.
— Ей, що не се видим след часовете? Можем да идем до мола или нещо такова. Ще ми разкажеш как си се сдобил с това яке. Може и да пушнем.
Предпазлива усмивка трепна по лицето на Стийв.
— Така ли?
— Така.
Изпушиха не един, а цели два джойнта по пътя за мола и се мотаха из него, напушени като царе. Този път не се прибраха, натъпкали с плячка багажника на Джак, обаче го направиха на следващия ден и много пъти след това.
Джак беше сговорлив и ироничен пич. Собствената му аморалност произтичаше от другаде, не като тази на Стийв. Стийв, по природа интроверт, отдавна бе проумял основите на собствената си психика. Колкото до Джак, него така и не го разбра съвсем. Родителите му бяха солидни люде и ходеха на църква. На вид изглеждаха щастливи отвсякъде, а Стийв ги отгледа доста отблизо. Братът на Джак беше от момчетата, дето ходят в църковни младежки групи.
