— Ебааааа си! — възкликна тихо Стийв.
Кадрите бяха зърнести, а онзи, който държеше камерата, не успяваше да я крепи сносно. При все това на среден план Стийв различи мъжки силует на фона на огъня. Държеше дълъг прът, който проблясваше в жълто, когато светлината го огряваше под нужния ъгъл. И… олеле. Олеле майко.
Това пухкавото на кръста му можеше да бъде само балетна пачка.
Стийв си викна една текила.
Карълайн проследи погледа му. Щом видя какво дават по телевизията, кимна.
— Наяде ли се? Скоро ще трябва да тръгваме оттук.
— Май да — отвърна Стийв разсеяно.
Карълайн стана и изчезна в дамската тоалетна. Сега Улф Блитцър вземаше интервю на живо от някакъв с вид на адвокат, видял с очите си нападението над Белия дом. Адвокатът беше в лека истерия, постоянно прокарваше пръсти през оредялата си коса и повтаряше „Тоя уби трима мъже, човече! Цели трима! Всссссичките ги направи на нищо!“. От време на време Улф кимаше сериозно, ала насърчително. Докато разговаряха, някой гръмна Капитолия. Един шрапнел от взрива — може и офис стол да е бил — откъсна лявата ръка на истерика. Свръхналягането събори Улф Блитцър по задник. Секунда по-късно Ерин Бърнет превключи на интервю на запис с една грижовна мамичка от Мериленд, която видяла нещо „по-голямо и от слон“ да върви край междущатското шосе.
Барманът сипа още една текила на Стийв, без да го пита. И на себе си сипа.
— Готов ли си? — попита Карълайн.
— Да… Тоест не. Или може би. Сигурно. Имаме ли още една минутка? Само да… — И той посочи с глава текилата.
— Добре, но побързай.
— Слушам! — Той гаврътна половината текила на един дъх. — Ти имаш ли нещо общо с тая работа?
На екрана жената, видяла онова слоноподобно нещо, вдигна ръка и подбели очи. Пищеше. Кожата на ръката й бе катраненочерна, все едно потопена в мастило, и нещо не беше наред с пръстите й — те шаваха и изобщо не приличаха вече на пръсти. На Стийв повече му приличаха на пипала.
— Не точно. Е… косвено. Това е дело на Бари О’Ший, или може би на някой от хората му. Много са заразни.
— Кои? Заразни? Какво?
— Тя е пипнала… Това се нарича вирус на реалността. Всъщност не е толкова опасен, само изглежда гадно. Пипалата действат като, ъммм, антени, един вид. Те я правят податлива на подсъзнателните мисли. Ако не се лекува, може да бъде обсебена.
— Обсебена? От демони, така ли? За такова обсебване ли ми говориш?
— Какво? Не — разсмя се Карълайн и в един миг на ужас на Стийв му се стори, че ще го щипне по бузата. — Няма такова нещо като демони, Стийв.
— Какво тогава?
— От безмълвните. Те представляват чиста мисъл, но се проявяват като грамадни тромави създания, сребристи на цвят. Те са останка от третата епоха. Не могат да бъдат убити, но широкоспектърната слънчева радиация е проникнала достатъчно дълбоко, че да ги направи инертни. И като угасна слънцето, Бари е решил, че е време да се задейства. Загряваш ли?
Стийв само я погледна.
— Не. Не, нищичко не загрявам.
— Е… не се безпокой. Когато всичко се уталожи, аз ще се оправя с това. Бари е от леката категория. — Тя посочи с глава жената с пипалата. — Както и да е, за това има лесен цяр.
— Пръстите ти се превръщат в крайници на чудовище и за това има лесен цяр?
— Абе… лесен, лесен, колко да е лесен… Първо, най-добре очевидно е изобщо да не го пипаш.
— Много ясно!
— Не се тревожи толкова, Стийв. Хората ще се нагодят.
— Ще се нагодят? Към какво точно?! Все още не мога да схвана за какво изобщо става въпрос.
— Става въпрос за Библиотеката — отвърна Карълайн. — В момента единственото важно нещо е кой ще завладее Бащината Библиотека.
— Библиотека? На кого му пука за някаква си библиотека?
Карълайн завъртя очи.
— На американците.
— Какво?
— Ти видя нещичко от онова, което умеем — Лиса, аз, Дейвид. Как ти се стори?
Стийв преглътна.
— Някои от тия неща бяха… абе, направо да се шашнеш.
Лицето на Карълайн бе окъпано от червеното сияние на лампите над бара, но очите й тъмнееха.
— Това, дето го видя, е нищо, Стийв. Салонни фокуси. Във всяко едно отношение мощта на Библиотеката е безгранична. Тази вечер ще установим кой ще наследи контрола над реалността.
— В смисъл?
— В най-буквалния.
— Карълайн… Това е просто безумие. Знам те, че умееш разни смахнати неща, обаче…
Тя вдигна ръка.
— После ще спорим. Точно сега обаче трябва да тръгваме.
— Закъде точно?
— За Гарисън Оукс — отвърна тя.
— Защо да ходим там? Аз тъкмо се измъкнах! Там беше точно обратното на приятното. И защо, по дяволите, ти беше да ме пращаш там изобщо?!
— После. Сега трябва да се срещна с Дейвид. Скоро той ще приключи с Ъруин.
— С Ъруин? Дейвид е при Ъруин?
Тя кимна.
— Ъруин се пробва да го причака в засада. Ако не побързаме, Дейвид ще го убие.
— А като каза, че имаш среща с Дейвид, какво точно искаше да кажеш? Ти… ти нали не си в заговор с този тип, а?
Тя не отговори. И колкото и да настояваше той, не пожела да каже нищо повече.
