— Тялото е добре подготвено. — Гласът му беше като бръснач, прокаран по кожата ми. Хем си беше гласът на Люк, хем не беше той. В него се усещаше студено, изправящо косите стържене, като при заточване на метално острие в камък. — Съгласен ли си, Пърси Джаксън?
Не можех да помръдна. Не можех да си отворя устата.
Кронос отметна глава и избухна в смях. Белегът на бузата му трепкаше.
— Люк се страхуваше от теб — продължи титанът. — Завистта и омразата му ми позволиха да го държа в подчинение. За което съм ти благодарен.
Етан се свлече ужасен. Покри лице с длани. Телхините трепереха.
Най-сетне се съвзех. Скочих срещу нещото в тялото на Люк и забих върха на меча в гърдите му, но острието отскочи от кожата, сякаш тя беше от стомана. Той ме гледаше развеселен. След това вдигна ръка и аз политнах във въздуха.
Стоварих се в една колона. Пред очите ми заблещукаха звезди. Когато се надигнах, Кронос вече беше сграбчил сърпа.
— Ааа… така е много по-добре — рече той. — Люк наричаше меча си Клеветник. Подходящо име, нали? Но сега сърпът ми вече е възвърнал напълно предишната си мощ!
— Какво си направил с Люк? — простенах аз.
Титанът вдигна сърпа.
— Той ми служи с цялото си същество. Точно както искам. Разликата е, че той се страхуваше от теб, Пърси Джаксън. А аз — не.
Побягнах. Без да мисля. Дори не се поколебах — изобщо не ми мина през ума да се изправя срещу него в двубой. Просто се обърнах и хукнах.
Но краката ми все едно бяха от олово. Времето забави своя ход, имах чувството, че се опитвам да премина през гъсто желе. И преди бях усещал този ефект и знаех, че се дължи на мощта на Кронос. Титанът беше толкова силен, че можеше да изкриви дори и времето.
— Бягай, геройче! — разсмя се той. — Бягай!
Хвърлих поглед назад и видях как се приближава, вървеше спокойно, размахваше сърпа, сякаш се наслаждаваше на усещането отново да го държи в ръката си. Никое оръжие на този свят — било то от божествен бронз или не — не можеше да го спре.
Оставаха му не повече от пет метра, за да стигне до мен, когато се чу:
— Пърси!
Гласът на Рейчъл.
Нещо прелетя край мен и синя пластмасова четка за коса се заби в окото на Кронос.
— Ааа! — изкрещя той. За миг отново беше гласът на Люк, издаващ изненада и болка. Възвърнах властта над краката си и полетях към Рейчъл, Нико и Анабет, които стояха ококорени в преддверието.
— Люк? — прошепна Анабет. — Какво…
Сграбчих я за ризата и я повлякох след мен. Едва ли някога съм тичал по-бързо. Вече почти бяхме стигнали до входа на Лабиринта, когато зад нас се разнесе най-силният крясък на света — Кронос беше поел отново властта над тялото.
— СЛЕД ТЯХ!
— Не! — извика Нико. Плесна с ръце и пред портата на крепостта се издигна нащърбена канара с размерите на тир. Земята под нозете ни потрепери и предните колони на сградата се пречупиха. Чуха се приглушените писъци на телхините. Вдигна се облак прах.
Шмугнахме се в Лабиринта и продължихме тичешком по прехода, а виковете на господаря на титаните разтърсваха целия свят зад нас.
Тичахме, докато останахме без сили. Благодарение на Рейчъл избягвахме капаните, но бягахме без посока единствената ни цел беше да се отдалечим от мрачния връх и рева на Кронос.
Накрая спряхме в един тунел, прокаран през влажни бели скали. Вероятно беше част от естествена пещера. Не се чуваше да ни преследват, но не се чувствах в безопасност. Не можех да прогоня от ума си неестествените златни очи на лицето на Люк и усещането, че крайниците ми се вкаменяват.
— Не мога повече — изпъшка Рейчъл, вдигнала ръка към гърдите си.
Анабет не беше спряла да плаче през цялото време. Сега се срути на земята и отпусна глава между коленете си. Хлипането й отекваше в стените на прохода. С Нико седнахме един до друг. Той остави меча си до моя и си пое дълбоко дъх, за да успокои дишането си.
— Гадост — рече той, което в общи линии обобщаваше ситуацията.
— Спаси ни живота — отвърнах.
Нико избърса прахоляка от лицето си.
— Благодари на момичетата, че ме накараха да дойда с тях. Това беше единственото, за което не си издраха очите — че трябва да ти помогнем, защото иначе ще оплетеш конците.
— Хубаво, че ми имат толкова доверие. — Насочих лъча на фенера към стената на пещерата. От сталактитите падаха капки, все едно припръскваше дъжд. — Нико… ти се издаде.
— Защо?
— С тази черна канара. Ако досега Кронос не е знаел кой си, вече едва ли се съмнява, че си син на Хадес.
— Голяма работа — измърмори Нико.
Не го притиснах повече. Вероятно се опитваше да прикрие страха си и това беше напълно разбираемо.
Анабет вдигна глава. Очите й бяха зачервени от плач.
— Какво… какво му имаше на Люк? Какво са му направили?
Разказах й за саркофага и как последната частица от духа на Кронос беше влетяла в тялото на Люк, когато Етан Накамура се закле във вярност на господаря на титаните.
— Не — поклати глава тя, — не е вярно. Той не би…
— Отдал се е на Кронос — прекъснах я аз. — Съжалявам, Анабет. Но Люк вече го няма.
— Не е така! — настоя тя. — Нали го видя, когато Рейчъл го удари.
