— Смисълът на „зъл и проклет“ в планината е много по-различен. Там, където светлината трудно прониква през клоните, човек става безчувствен. А моят баща никога не бе виждал достатъчно светлина.
— Ти обичаше ли ги?
— Него — никога. Той не беше за обичане. Така и не успях да открия у него нещо свястно... — каза тя. — Той не си позволяваше нито една човешка черта. Нито веднъж не съм го виждала да се усмихва.
— Живи ли са?
— Не, слава богу — каза тя. — Иначе нас с Джуд нямаше да ни има.
— Нас с Джуд ли? Какво искаш да кажеш?
— Нищо! — отсече тя.
— Баща ти пиеше ли?
— Ха! — изсмя се тя. — Беше далеч по-страшен случай от твоя баща.
— Никой не може да бъде по-страшен случай от моя баща — отвърнах.
— Това, което можеш да си представиш, Джак, е само наполовината от онова, което аз съм видяла. Ти смяташ, че детството те е научило на всички клопки, които можеш да срещнеш в живота и от които трябва да се пазиш. Ала то така не става. В живота болката не пътува по права линия. Тя обикаля в кръг около теб и често те изненадва в гръб. И тези кръгове, тази вечна спирала, тя те убива.
Стигнахме до пътя, който води към абатството. Колата нагази в езера от сенчесто спокойствие и глуха тишина, в която се почувствах като изгубен. Самата земя сякаш бе притихнала, когато пред очите ни изплуваха коленичилите раса и сведените тонзури на монашеското братство; гората се разтвори и пред нас се откри гордата пустош на това затънтено място. Като свихме по дългата алея, която отвеждаше към манастира, двамата с Луси се умълчахме сякаш по някаква неведома заповед. Времето, и то сякаш бе прихлупило абатството с покоя на своето безветрие. Паркирах колата и отидох да позвъня на вратата за посетители. Въздухът ухаеше на тамян. Отвътре долиташе монотонната песен на монасите. Сградите бяха нови и сякаш строени за склоновете на Калифорния, а не за Юга.
В дъното на коридора се появи отец Джуд със скръстени под ръкавите ръце и със смирено наведена глава. Двамата с Луси се прегърнаха и известно време останаха така, притиснати един към друг.
Джуд имаше вглъбено измъчено изражение на лицето, въпреки че цял живот бе прекарал в спокойното усамотение на манастира. Знаех, че не познава външния свят. Учуди ме сдържаната близост между двамата. Отец Джуд поведе Луси към параклиса, в който имаше служба.
След службата помолих за извинение и отидох в библиотеката, където цял следобед писах писма и прелиствах странно подбраните списания, за които монахът-цензор се бе престрашил да направи абонамент. Луси и Джуд тръгнаха на обиколка из абатството и въпреки че ме поканиха да отида с тях, усетих, че предпочитат да останат насаме.
Харесвах простотата на монашеския живот и копнеех за неговата всепоглъщаща и искрена любов към Бога. Допадаше ми и идеята за себеотричането и покоя, но се съмнявах, че ще успея с достойнство да изпълня тази роля.
Докато пътувахме обратно към Уотърфорд, нощта бавно се спусна по крайбрежието и умората промени лицето на Луси. Нейното видимо изтощение ме разтревожи и аз веднага си представих как белите кръвни телца щурмуват спорните територии в кръвообращението й. Някога и аз съм се гушел там, хранил съм се от топлата река на нейната кръв, обикнал съм закрилата на мрака у жените, научил съм звънката музика на сърдечния пулс, защото любовта към майката започва от храма на утробата — един стъклопис, възхваляващ сътворението и еликсира на живота. Същата кръв, която някога ме е захранила, помислих си аз, сега я убива.
— Престани да мислиш за моето погребение — обади се Луси, като продължаваше да стои с полузатворени очи. — Още не съм умряла. Просто съм уморена.
— Ами чудех се как ли преживява човек, на когото му е забранена китайската кухня.
— Лъжец! — каза тя. — Отдавна си ме убил и погребал в съзнанието си.
— Теб ли? Предпочитам да убия татко — казах. — Така всички ще разберем какво означава смъртта на един родител, но тъй като родителят ще бъде той, значи никой от нас няма да страда излишно.
— Не говори така за баща си.
— Той не е мой баща. Не забравяй анулирането и срама, които остават за нас, копелетата.
— Какво знаеш ти за срама? — попита Луси, поизправи се в седалката и изглади с ръка гънките на роклята си. — Аз знам много за срама — поклати глава тя и добави: — Джуд е много огорчен, че си напуснал църквата.
— Това не му влиза в работата.
— Той кръсти всичките ми синове. Той ти даде първо причастие — каза тя.
— Като деца смятахме, че двамата сте любовници — рекох. — Казах му го, когато дойде да те причести в болницата.
— И какво ти отвърна той? — изсмя се Луси.
— Почти нищо. Общуването с хора не е неговата стихия.
— Джуд ми каза, че е дошъл моментът — каза тя и притвори очи.
— Моментът за какво?
— Да сваля картите на масата — каза тя.
— Пак се връщаме към темата за срама, а?
— Да. Всичко води обратно натам — каза Луси. — Джак, отец Джуд е мой брат. Твой чичо.
— Странно — казах, след като изминах цяла миля в пълно мълчание. — Странно нещо сте вие двамата.
