— Спокойно, Джак — каза Майк и вдигна ръце в знак, че се предава. — Предупредиха ме, че всеки момент можеш да рипнеш на крака и да офейкаш. Но трябва да ме изслушаш. Отдавна умувам върху това, което ще ти кажа. Вече съм го обмислил. Досега се опитвах да извоювам мястото си в тая индустрия, така че, когато му дойде времето, да съм в изгодна позиция. Всичко е под контрол. Имам готов филм, който излиза на екран през есента и с него ще гледам да се пласирам на филмовия фестивал във Венеция, защото той е по така, нали разбираш, братче, изкуство. Освен това се надявам да посъбера малко мангизи, за да си напълня гушката, да се опарича. Загряваш ли? Затова, мила тикво, престани да се дърляш с мен. Един ден ще стигна и до твоите сценарии, за да ги пренеса на синия екран — каза той и най-неочаквано погледна Ледар.
— Майк, много добре знаеш, че пет пари не давам дали ще филмираш някой от моите сценарии или не. И точно затова ме обичаш.
— Аз държа вие двамата да се заемете с един сценарий специално за мен. Сериал за Юга, за нашия град и нашите семейства. От самото начало, когато дядо ми е пристигнал в Уотърфорд, та чак до днешно време.
— Сериал — възмутих се аз. — Каква грозна дума!
— Мисли за нея като за много долари и това ще ти помогне да забравиш естетическите си проблеми, когато пишеш за телевизията.
— Моят проблем е да работя за теб, Майк, а не за телевизията — рече Ледар. — Казах ти го, когато за пръв път сподели идеята си с мен, казвам ти го и сега.
— Но без проблем прие да ти платя билета до Венеция, нали?
— Защото исках да се срещна с Джак и той да ме разведе из всички потайни и недостъпни места във Венеция.
— Джак, водата в този град пие ли се? — попита Майк, като нарочно сниши глас. — Искам да кажа от чешмата. Миналата година бях в Мексико и така се намъчих, имах чувството, че самият Монтесума се е заврял в задника ми.
— Това е Венеция, а не Тихуана. Водата става за пиене.
Майк се зарадва, че с помощта на моите уверения му отпадна поне една от неприятните страни на пътуването.
— Какво мислиш за южняшките серии? Казвай!
— Отпиши ме — обади се Ледар.
— Не бързай, сладурче. Майк не е казал най-важното.
Той взе писалка и изписа едно число върху къс хартия, после го вдигна във въздуха, така че и двамата с Ледар добре да го видим.
— Ето сумата, която възнамерявам да отделя за сценаристите. Нека си го каже. Това са повече пари, отколкото Джак припечелва, превъзнасяйки се по разни забележителности, а ще има и още — от издаването им под формата на книга и от международните продажби. Джак, от рецепти за агнешки бъбречета и пици не можеш да изкараш толкова.
— Благодаря ти, че оценяваш професията ми така високо, Майк — раздразних се аз.
Ледар се загледа в изписаната цифра, после каза:
— Значи затова в Калифорния всички са такива тъпанари.
— Може и така да е — отвърна Майк, като леко повиши тон, за да парира иронията в гласа й, — но това несъмнено изостря апетита към висшата математика.
Поклатих глава, загледан в движението на лодките отдолу.
— Преместих се в Италия, за да избягам от всичко това.
— Слушай, аз не искам от теб да ми пишеш автобиографията си. Нито как си се отдал на дълбоко замразяване. Нито за Шайла, нито за онзи идиотски мост. Аз ти говоря за онова, което се случи в нашия град. В общи линии. За моите прародители. За твоите, Джак. За дядото на Кейпърс, който навремето се славеше като един от най-големите политици. Искам да кажа, че във всичко това има хляб. Произхождаме от нищо и никакви хорица, но те са имали у себе си онова желание да направят живота на децата и внуците си по-добър и трябва да им признаеш, копеле, че успяха. Погледни само. В тая история има всичко. Има две световни войни. Тук е и движението за граждански права. Шейсетте. Виетнам. Настоящето.
— Колко трябва да продължи този сериал? — попита Ледар.
— Колкото да отразим века с всичките му ключови събития. Много динамика и перфектно озвучаване. Смятам, че идеята си я бива, и ако вие двамата се откажете, много други само това чакат.
— Вземи ги тях — предложих му.
— Но нито един от тях не е бил там — каза Майк и в гласа му за пръв път долових нещо от стария Майкъл, момчето, което обичах и с което израснах. — Както ние бяхме. Не са преживели онова, което ние преживяхме. Аз продължавам да очаквам от Ледар да напише онова, за което като деца станахме свидетели в Южна Каролина, а тя ми пише кой какво направил в солариума за феминистки в Манхатън.
— Дайте да не се караме — казах.
— Да се караме ли? — отвърна Майк. — Човече, ние в Южна Каролина дори не умеем да се караме. В Лос Анджелис да се караш означава целият да плувнеш в кръв и пот.
— Майк, нямам желание да работя с теб — казах. — Дойдох тук само от любопитство, защото исках да видя как ще се чувстваме заедно след толкова години. Аз, за разлика от вас двамата, не изпитвам никаква носталгия по миналото. Но изпитвам носталгия по вас и по нашата изгубена невинност, по онова, което преживяхме заедно, което можеше да бъде и по-различно, ако бяхме имали повече късмет.
