— Добре дошли, приятели. Благодаря ви, че дойдохте. Искам да ви кажа, че нашата среща се записва и снима. Ако искате да кажете нещо, просто вдигнете ръка и съдията Маккол ще ви даде думата. В мига, в който заема мястото си, това ще се превърне в нещо като съд. Съдията ще го ръководи. Тази вечер той е единственият платен участник. Останалите сте тук, защото всеки от вас ми е бил особено скъп в определен момент. Към всички вас изпитвам любов и възхищение. Повечето познавам от детството си.
Защо избрах това място? — попита Майк реторично. — Защото реших, че в този театър ще можем да се съберем като в пиеса — една драма, която тази вечер всички заедно ще напишем. Довел съм и двама мистериозни герои. Пиесата ще си има своите изненади и неочаквани обрати, но тя трябва да има и достоен завършек. В края на представлението всички ние ще трябва да гласуваме. Човекът, когото ще съдим, ми е дал разрешение да поискам от вас с гласа си да решите съдбата му.
О, виждам, че ви стана интересно. Заинтригувах ви, нали? Налапахте въдицата. А сега ще ви съобщя и правилата. Правила няма. От вас не се очаква нищо друго, освен да прецените и отсъдите нашето общо минало. Всички вие, с изключение на Бетси, сте били или участници в събитията, за които ще стане дума, или свидетели. Някои от вас са звездите на това представление, но всеки един с нещо е помогнал нещата да вземат една или друга посока. Хамлет не би бил Хамлет без Розенкранц и Гилденстерн. Така и тази история би била непълна без всеки един от вас.
Всички вие знаете, че Кейпърс, Джак и аз израснахме заедно и бяхме неразделни. Когато си мисля за приятелството, за мен то има две имена. Двамата с Джак обаче се отчуждихме и това ужасно ме наскърбява. Освен това, смятам, че няма да преувелича, ако кажа, че Джак мрази Кейпърс или поне никак не го обича.
Седях точно срещу Кейпърс. Погледнах го право в очите и казах:
— Мрази е по-точната дума, Майк.
— Нали ти казах, Майк, нищо няма да излезе — обади се Бетси. — Напразно се хабиш. Аз отказвам да седя тук и да слушам как някакъв самозван готвач обижда съпруга ми.
— Бетси, харесвам те — отвърнах аз — заради начина, по който умееш да разсъждаваш.
— Джак, не се заяждай с жена ми — намеси се Кейпърс. — Не ти отива.
Баща ми удари чукчето и рече:
— Достатъчно, сине.
— Ти така и не разбра, Джак — продължи Кейпърс. — Аз все още те обичам. И затова е цялата тази вечер.
— Тогава тя ще продължи безкрайно, приятелче — отвърнах.
Баща ми отново удари чукчето.
— Тишина, моля.
Този път си замълчах, като видях зачервеното му от гняв лице.
Генерал Елиот се изправи — войник до мозъка на костите си, деспотичен и раздразнителен. Все още беше як като морски пехотинец, който може да преплува река и да пререже гърлата на всички патрули на отсрещния бряг.
— Цялата тази дандания е заради моя син, нали така? — обърна се той към Майк.
— Генерале, онова, което се случи с Джордан, е в центъра на нещата. Всички го знаем. Ако ти не беше получил онова назначение на остров Полък, събитията нямаше да се развият по този начин. Джак и Кейпърс щяха да продължават да си бъдат най-добрите приятели. Ти и Селистайн нямаше да се развеждате сега. Мисля си, че дори и Шайла може би щеше да е сред живите, въпреки че е възможно и да греша. Но когато Джордан пристигна в нашия град, всичко се промени. Той стана не само нашият най-добър приятел, но и наша съдба.
— Ако знаеш къде е синът ми, длъжен си да съобщиш на федералните власти. Защото в противен случай може да бъдеш обвинен в укриване на беглец. Лично аз ще те предам, Майк, и ти много добре знаеш, че ще го направя.
— Защо не млъкнеш? — обади се Селистайн.
Съдията пак удари чукчето, за да въдвори ред. Генералът отново се обърна към Майк. Гласът му трепереше от болка, сякаш ще дава заповед за екзекуция.
— Ако знаеш къде се намира синът ми, морално си задължен да съобщиш тази информация на властите — каза той.
Зад завесата нещо прошумоля и на сцената се яви Джордан Елиот в трапистките си одежди. Беше заедно с отец Джуд и още един монах. Седнаха на определените за тях места.
— Здравей, татко — обърна се Джордан към генерала. — Ти така и не разбра какво се случи. Знаеш всичко за останалите, но нищо за мен.
— Двама невинни загинаха заради теб — озъби се генералът, но изненадата от появата на сина му като че приглуши гнева му. — Вместо войник, отгледах беглец и лигльо.
— Не — отвърна Джордан. — Без да искаш, отгледа свещеник.
— Моята църква не би приела да й служи един убиец — заяви генералът и втренчи очи в другите двама свещеници на сцената.
Абатът се надигна, изправи се закрилнически до Джордан и рече:
— Срещнах сина ти в Рим, когато беше още послушник. Станах негов изповедник и опекун. Опрощението на греховете е част от същността на римокатолическата вяра. Всички траписти, които познават сина ти, го смятат за добър човек, а в очите на някои той е светец.
— Той е позор за родината си и за вярата, на която служи — обади се генералът. — Кой го смята за светец?
— Неговият изповедник — рече абатът, поклони се и седна на мястото си.
