Преди да напусна града, отидох да обиколя онзи мрачен квартал край Църквата на йезуитите, където си мислех, че се намира къщата на моята загадъчна любовница. Исках да й благодаря, да я благословя и да извикам името й с цяло гърло. Не бях се любил с жена от смъртта на Шайла. Дълго време тялото ми бе останало затворено и непохватно — до онази снежна нощ във Венеция, когато срещнах жената с маска, която владееше силата на безименната тайнственост и не промълви нито дума.
Години след това изведнъж ми хрумна, че тази жена трябва да е била самата Шайла, която е искала да ми каже, че трябва да живея живота си и да я забравя. Да се маскира и да играе бяха двете най-любими занимания на Шайла.
Когато двамата с Ледар пристигнахме в „Грити Палас“, платих на Джино петдесет хиляди лири. Той целуна ръката на Ледар и й предложи на следващия ден да я разведе с гондолата из по-малките канали безплатно. Отидохме да се преоблечем за вечеря.
Майк вече ни чакаше, когато малко по-късно същата вечер се появихме в „Таверна ла Фениче“.
— Сядайте! Ледар, изглеждаш прекрасно, но с тази рокля могат да те арестуват — каза Майк. — Джак, тук харесва ли ти? Пицариите не са място за тримата мускетари, нали?
— Отдавна го знам това заведение — казах. — Бях сигурен, че и вие ще го харесате.
Когато келнерът пристигна за поръчката, аз започнах да им обяснявам менюто.
— Спагетите тук са страхотни. Всичките ястия с телешко са добри. Ако обичаш дроб, във Венеция го правят най-вкусно.
— Кажи на момчето, че аз искам сандвич и зелена салата с рокфор — каза Майк.
— Тук няма сандвичи. Нито Италия е мястото да опитваш рокфор.
— Нямат сандвичи ли? Това ресторант ли е или какво? Дори шибаните „Четири сезона“ в Ню Йорк сервират сандвичи.
— Остави се в ръцете на Джак — намеси се Ледар. — Нали това е неговият ресор.
— Аз и за рокфора не им вярвам — додаде Майк. — Къде се прави рокфорът? Отговори ми.
— Във Франция — каза Ледар.
— Точно така. Във Франция. Те са съседи, нали? Обзалагам се, че няма и триста мили дотам. Аз не ям зелена салата без рокфор.
— Тази вечер обаче ще ядеш — отсякох аз.
— Братче, Италия си остава в Третия свят. Те още не са влезли в двайсетия век. Тогава ми поръчай зеленчуци с телешко, но тънко нарязано.
— Джак, за мен каквото ти кажеш — рече Ледар.
Усмихнах й се.
— Умно момиче!
Направих й истинска венецианска гощавка, която започваше с карпачио, после с ориз и пресни зелени връхчета от аспержи. Завършихме с агнешко бутче, патладжан, спанак и тъй като бяхме преситени, за десерт взехме по едно еспресо с грапа.
Салатата на Майк пристигна, но той не я докосна, след като видя, че е полята със зехтин. Затова помолих келнера на италиански да ни донесе разни компоненти от кухнята. Когато пристигнаха, той смеси в една купа кисело мляко с майонеза, прибави устърширски сос и табаско, после надроби вътре и горгонцола. Келнерът му донесе нова салата, като не успя да прикрие погнусата си от току-що приготвената смес.
— Страхотно! — зарадва се Майк, като я опита. — Казах ти, че не може да нямат рокфор.
След малко Майк подхвана въпроса, заради който бе пристигнал във Венеция.
— Сега да си поговорим по проекта. Вие двамата какво мислите? Коя е най-голямата промяна в Американския юг след Втората световна война?
Ледар се замисли и след миг отговори:
— Изобретяването на овесените ядки като готова храна за закуска. Не, не е това. Може би такото, това, че можеш да си купиш тако във всяко малко градче на Юга.
Майк се намръщи.
— Не говориш сериозно, нали? А ти, Джак, какво мислиш?
— Аз няма да работя по твоя проект и пет пари не давам коя е най-голямата или най-малката промяна в Американския юг.
— Джак, тук става въпрос за много пари. Повече, отколкото можеш да си представиш. Направил съм проучване. Приеми го като лична услуга от мен за теб. Трябва много бързо да говоря с някои хора, за да бъдеш одобрен. Ледар има няколко плюса, името й все пак се е чувало. Докато твоите досегашни писания нямат никаква връзка с киното.
— Майк, отпиши ме.
— А навиваш ли се да работиш като консултант?
— Не.
— Защо?
— Защото ще ни караш да пишем за Шайла, а аз такова нещо няма да направя.
— Не е нужно да казваме, че е скочила от моста. Или може да го направим зад кадър.
— Отпиши ме. Сигурно ще искаш да пишем за Джордан и за шейсетте.
— Не. Чакай да се разберем. — Майк вдигна ръка във въздуха. — Недей да избързваш. Най-много държа на контекста. Разбираш ли за какво говоря? Филмът няма да е просто за нас, а за този наш век. Как моят дядо пристига в Уотърфорд, без да знае бъкел английски. Среща се с твоя дядо, Джак. И тази среща променя завинаги живота и на двамата. Виждаш ли, седим сега тук, на тази маса във Венеция, и това е така, защото през двайсет и първа в Русия е имало погром. Така ли е?
— Да — съгласих се аз. — Така е.
— Виж какво, това минало ни оформи, направи ни такива, каквито сме, независимо дали ти харесва, или не. След това минахме през някои изпитания. Ти попита за Джордан. Да, разбира се. Джордан трябва да фигурира. Кой ни е променил повече от Джордан Елиот? Джак, знаеш ли къде е той?
