Казвам се Джак Маккол. Избягах в Рим, за да отгледам дъщеря си на спокойствие. През 1985-а, когато един ден се качих по спираловидната стълба и излязох на терасата на покрива, откъдето Рим се вижда като на длан, взех със себе си и музикалната кутия, която Шайла ми бе подарила за петата годишнина от сватбата ни. Навих я и се загледах в нощта на Рим. В далечината се обади камбана — прозвуча като зов на изгубен ангел. Откъм Тибър повя лек ветрец. Музикалната кутия свиреше концерт за пиано N21 от Моцарт — едно от любимите ми произведения. Въздухът беше натежал от кулинарни миризми, които идваха от ресторанта „Ер Джиджето“ под мен: печено агнешко, джоджен и пелин. Затворих очи и отново съзрях лицето на Шайла.
От музикалната кутия извадих писмото, което ми бе изпратила в деня на собствената си смърт. Загледах се в почерка, с който бе изписала името ми. Имаше хубав почерк и винаги изписваше името ми много грижливо. Исках да го прочета отново, но вместо това се заслушах в движението на колите край Тибър и извадих златното й колие — пак от музикалната кутия. Беше подарък от майка й по случай шестнайсетия й рожден ден и никога през живота си не го бе сваляла. Колието бе станало част от спомените ми, когато се любехме. В завещанието си Шайла пишеше, че го оставя на Лия, за да го носи, „когато вече е достатъчно голяма, за да разбере смисъла на подаръка“. Когато ме дадоха под съд, за да ме лишат от бащински права над Лия, родителите на Шайла поискаха да им върна и колието. Тъй като за мен то беше талисман, който носеше само злини и нещастия, мислех да им го изпратя по пощата без писмо и адрес на изпращача. За мен то беше само едно колие и аз отново го поставих в музикалната кутия.
Тази година щеше завинаги да промени живота ми, въпреки че тогава, загледан в движението долу, аз дори и не подозирах това.
Обикновено ставам преди събуждането на Пиаца Фарнезе. Сварявам си кафето още по тъмно, взимам чашата и излизам на терасата, откъдето наблюдавам как белезникаво обагреният град бавно просветлява.
В шест сутринта пръв пристига вестникарят и започва да подрежда сергията си. След това откъм западния край на площада влиза камион, който носи вързопите с „Месаджеро“ и останалите сутрешни вестници. Двамата карабинери, които пазят входа на френското посолство, запалват фаровете на джипа си и започват бавната си, съвършено формална обиколка на Пиаца Фарнезе. С лица, напомнящи израженията от измачкано тесте карти, те демонстрират безкрайното си отегчение. Закрит камион разнася ароматни торби с кафе. Спира пред „Бон Кафе“ в мига, в който собственикът му вдига кепенците. Първата чаша горещо кафе той поднася на шофьора на камиона, втората — на собственика на вестникарската сергия.
В онзи ранен понеделник на отсрещния край на площада, в двора на манастира „Санта Бриджита“ се появи една монахиня и безгрижна като пчелица, се зае с розите. Сива котка на по-тъмни и по-светли ивици залегна да дебне гълъбите, но един скитник плесна с ръце и ги изкъшка. Мъжът, който ме преследваше от известно време насам, излезе от „Бон Кафе“ и вдигна поглед към моя апартамент. Запали цигара, отиде до вестникарската сергия и си купи „Месаджеро“.
Площадът под мен се оживи: затъркаляха се ръчни колички и от страничните улички заприиждаха хора. Гълъбите, накацали по великолепните хералдически лилии, образуващи декоративния фриз на френското посолство, си загугукаха един на друг. Обичам повтарящото се еднообразие и строгата простота на моя площад.
Точно в седем часа работниците, които сменяха старите плочи от покрива на отсрещната сграда, запретнаха ръкави и звуците на длетата им огласиха въздуха. Изпих си кафето и отидох да събудя Лия за училище.
Щом вдигнах щорите от прозореца в стаята й, тя се обади:
— Татко, онзи човек още ли ни следи?
— Чака ни долу на площада, вече е там.
— Как мислиш, кой е той?
— Още днес ще разбера, съкровище.
— Ами ако отвлича деца? Може би иска да ме продаде на циганите и тогава ще трябва да си изкарвам хляба като крадла.
— Мария пак ти е наговорила куп глупости. Недей да вярваш на приказките й за циганите и за комунистите. Хайде сега, побързай! Стягай се за училище. Сестра Розария се сърди на мен, когато закъсняваш.
— Ами ако той се опита да ми направи нещо лошо, а, татко?
Взех я на ръце и я вдигнах във въздуха, така че да ме погледне право в очите.
— Казвал съм ти и преди: твоят татко може да е глупав, но той е и...
— Голям — изсмя се тя.
— Колко голям?
— Много голям. Висок е метър и деветдесет.
— Как ме наричат твоите съученици?
— Il Gigante — каза тя и отново се изсмя.
— Точно така. Аз съм великанът, а онзи мъж долу е мъничето, което се катери по бобеното стебло.
— Но мъничето убива великана, като отсича бобеното стебло — каза тя.
Притиснах я към себе си и се засмях.
— Лия, ти си страхотна умница. Също като майка си. Не се безпокой, онова е приказка. А в истинския живот великаните използват костите на мъничетата вместо клечки за зъби.
— Това е отвратително! Отивам да си мия зъбите.
