Божията формула полностью

— Понякога си мисля, че животът няма никаква стойност, че е нещо незначително. Аз ще умра и човечеството няма да почувства моята липса. Човечеството ще загине и Вселената няма да почувства неговата липса. Вселената ще загине и вечността няма да усети нейната липса. Ние сме просто едно нищо, прашинки във времето. — Наведе глава. — Но случва ми се и да мисля, че всички се раждаме с някаква мисия, всички имаме своята роля, всички сме част от една огромна схема. Може ролята да е съвсем дребна, може мисията да изглежда смехотворна, даже да си мислим, че животът ни е бил напразен, но в крайна сметка кой знае дали нещо толкова малко няма да се окаже троха с решаващо значение в огромната космическа торта. — Гърдите му изхъркаха изтощено. — Ние сме малки пеперуди, чието крехко биене с криле навярно има силата да предизвика бури нейде далече във Вселената.

Томаш се замисли над тези думи. Протегна се и стисна студената ръка на баща си.

— Мислиш ли, че някога ще можем да разбулим мистерията около всичко това?

— Кое всичко?

— Животът, битието, Вселената, Бог. Всичко.

Мануел въздъхна, умората се изписа на лицето му, очите му започнаха да натежават.

— Аугущо имаше отговор за това.

— Кой Аугущо? Професор Сиза ли?

— Да.

— И какъв беше този отговор?

— Афоризъм от Лао Дзъ. — Млъкна за миг и пое дъх. — Един негов тибетски приятел му го бил казал преди много време. — Направи усилие да се съсредоточи. — Чакай да видя дали…

Сестра Берта влезе в стаята.

— Добре, достатъчно за днес — каза тя, махайки с ръце. — Приключвайте с разговора. Оставете господин професора да си почине.

— Един момент — помоли Томаш. — Какъв беше този афоризъм?

Баща му се прокашля, присви очи и си спомни.

— В края на тишината е отговорът — изрецитира. — В края на дните е смъртта. В края на живота е новото начало.

Мобилният му телефон иззвъня, докато излизаха от болницата с майка му, която триеше сълзите, бликнали от очите й.

— Хай, Томаш — поздрави го гласът от другата страна.

Беше Грег.

— Какво става? — каза Томаш, избягвайки да поздрави американеца. — Пребихте ли вече Ариана? Каза ли ви каквото искахте да узнаете?

— Come on98, Томаш. Не се дръжте така.

— Бой или електрошок?

— Томаш, няма такова нещо. Ние не сме диваци.

— Не сте ли? А какво направихте в иракските затвори?

— Е, това е друго нещо.

— А в Гуантанамо?

— Различно е.

— Какво му е различното? — попита с ледена неприязън. — Едните са иракчани, другите са афганци. А тя е иранка. Има ли някаква разлика за вас?

— Come on, pal99. Не се дръжте така…

— Не аз, а вие се държите така.

— Не сте прав.

— Нима? Тогава какво прави Ариана във вашето посолство?

— Вижте, трябваше да я разпитаме — заоправдава се Грег. — Нима не виждате колко е важно това за нас? Тя е свързана с иранската ядрена програма и искаме или не искаме, факт е, че тя разполага с ценна информация. Не можехме да изпуснем подобен случай. Става въпрос за националната сигурност, по дяволите! Разбира се, че трябваше да я разпитаме.

— Разпитът остави ли белези по нея?

— Разпитът беше цивилизован, можете да бъдете спокоен.

— Цивилизован значи? Зависи от гледната точка…

— Не вярвате ли? Всъщност трябва да ви призная, че нищо ново не изкопчихме от нея.

— Така ви се пада.

— Хората от Ленгли са й много ядосани.

— Много добре, радвам се да го чуя.

Грег цъкна раздразнено с език.

— Вижте, Томаш, изобщо не ми е до шеги. Току-що получих указания от Ленгли и затова ви се обаждам.

— Какви указания?

— Нареждат ми да я екстрадираме.

— Какво?

— От Ленгли казаха, че след като не ни сътрудничи, по-добре е да я върнем на иранците.

— Вие сте луд!

— Моля?

— Не можете да направите това!

— Не можем ли? Защо?

— Защото… защото те ще я убият.

— Иранците ще я убият, така ли?

— Разбира се. Нима не знаете, че ми помогна?

— А какво общо имаме ние с това?

— Ще решат, че тя работи за ЦРУ. Тия хора са параноици, какво си мислите?

— Ще повторя въпроса си — каза Грег. — Какво общо имаме ние с това?

— Но… ако я изпратите обратно, вие я обричате на смърт.

— Е, и? Доколкото знам, не й дължим благодарност, нали така? В края на краищата, не ни е помогнала. Защо да се притесняваме за нея, за отношенията й с режима, който тя така предано защитава?

— Тя не защитава режима. Не иска да предаде страната си, това е всичко. Абсолютно естествено е, не смятате ли?

— Много добре. В такъв случай не по-малко естествено е ние да я екстрадираме, след като не ни помага. Не смятате ли, че това също е нормално?

— Не, не смятам — изкрещя Томаш. — Смятам, че е престъпление. Ако го направите, вие сте престъпници. Долнопробни гангстери.

— Come on, Томаш. Не преувеличавайте.

— Кой, аз ли? Обещахте ми да я пазите от иранците, а сега ми излизате с тия номера, а? Първо я отвлякохте, когато пристигнахме в Лисабон, а сега искате да я предадете на същите онези иранци, от които дадохте дума, че ще я пазите. Как се нарича у вас такава гадост?

— Вижте, Томаш. Ние се ангажирахме да я пазим, ако срещу това получим тайната от ръкописа на Айнщайн. Доколкото знам, все още не сте разкрили тази тайна, така ли е?

— Вече ви разкрих основното.