— О, толкова по-добре! Чаят е чудесен за доброто храносмилане. — Отвори гостоприемно ръце домакинът. — Докато пиете чая си, можете да се насладите на прекрасните килими. — Сложи дебелата си ръка на килимите. — Вижте само, имам чудно хубави килими
— Замяд Ширази? — прекъсна го Томаш. — Вие ли сте Замяд Ширази?
Мъжът се поклони леко.
— На ваше разположение, уважаеми господине. Ако търсите килим
Томаш внимателно се вгледа в него, опитвайки се да прецени ефекта от думите си върху търговеца.
— Харесва ми в Иран — каза той.
Усмивката се разсея и мъжът се втренчи в него с известно безпокойство.
— Моля?
— Харесва ми в Иран.
— Дошли сте да напазарувате някои неща?
Томаш се усмихна, щом чу паролата.
— Казвам се Томаш — представи се той, подавайки ръка. — Казаха ми да дойда тук.
Замяд Ширази го поздрави набързо и отиде да надникне от входа, за да се увери, че няма подозрително движение по улицата. Видимо по-спокоен, затвори вратата на магазина и с дискретно кимване покани госта си да го последва. Влязоха в тъмно помещение, което ги отведе до тесен склад, претъпкан с килими. Качиха се по вита стълба и търговецът го въведе в малка стаичка.
— Изчакайте тук, моля — каза той.
Томаш се настани на един диван и зачака. Чу шума от стъпките на отдалечаващия се Ширази и след минута долови друг звук, явно някой набираше номер от стар телефонен апарат. Някъде отдалече прозвуча гласът на домакина, който говореше с някого на фарси, последва пауза, в която слушаше какво му казват от другата страна. Разговорът трая секунди. След кратката размяна на реплики търговецът остави слушалката и Томаш дочу шум от стъпки. Миг по-късно видя кръглото като луна лице на Ширази да се подава на вратата на стаичката.
— Идват — каза търговецът.
Дебеланкото излезе, връщайки се по същия път, по който бяха дошли двамата. Томаш остана да седи на дивана, кръстосал крака в очакване на новини.
Иранецът приличаше на боксьор. Беше висок, як, с големи извити вежди и черен пищен мустак; гъсти черни косми се подаваха под разкопчаната яка на ризата и стърчаха из малките му уши. Влезе в стаичката, излъчващ енергия и готов да действа, с вид на човек, който няма време за губене.
— Професор Нороня? — попита той, подавайки мускулестата си космата ръка.
— Да, аз съм.
Стиснаха си ръцете.
— Много ми е приятно. Казвам се Голбахар Багери. Аз съм вашият човек в Техеран.
— Здравейте.
— Уверихте ли се, че не ви следят?
— Да, смятам, че успях да заблудя моя придружител още преди базара.
— Чудесно — каза мъжището, потривайки ръце. — От Ленгли ме помолиха да докладвам още днес. Какви са новините? Видяхте ли документа?
— Да, видях го. Тази сутрин.
— Автентичен ли е?
Томаш сви рамене.
— Не знам. Изглежда стар документ, с пожълтели страници. На корицата е напечатано заглавието, останалото е писано на ръка. На първата страница има някаква драскулка, която прилича на подписа на Айнщайн. Предполагам, че всички страници от документа са написани собственоръчно от него, с изключение на едно шифровано послание в края на текста. Иранците смятат, че това шифровано послание е написано от ръката на професор Сиза.
Багери извади тефтерче от джоба си и започна да нахвърля някакви бележки с шеметна бързина.
— Казвате, че всичко е писано на ръка, нали?
— Да. С изключение на първата страница, разбира се.
— Хм, хм…
Надраска още нещо в тефтера.
— И е с подписа на Айнщайн?
— Така изглежда. Самите иранци казаха, че са го потвърдили с графологическа експертиза.
— Споменаха ли къде е бил ръкописът през цялото това време?
— Не.
Багери отново отбеляза нещо.
— А съдържанието?
— Почти всичко е на немски. На първата страница се чете заглавието,
Отново записки.
— Хм, хм — не преставаше да мърмори Багери, докато пишеше. — А останалото?
— Останалото са двадесет и няколко страници, написани на немски с черно мастило. В текста имаше множество странни уравнения, като тези, които писахме в часовете по математика в университета.
— За какво се говори в текста?
— Не знам. Макар и да съм понаучил нещичко по немски, нямам достатъчно знания, за да разбера написаното. Освен това текстът е ръкописен и трудно се чете. Всъщност не ми разрешиха да го прочета, не пожелаха да ми кажат дори темата на съчинението под предлог, че въпросът бил свързан с националната сигурност.
Багери спря да пише и впери поглед в него.
— Националната сигурност?
— Да, така ми казаха.
