Какво трябваше да прави по-нататък Мат знаеше отлично. Пъхна палците си в широкия кожен колан, застана срещу провокатора и пое дълбоко въздух:
— Ще обявиш ли на всеослушание името си?
Младият гигант отвърна с напрегнат глас, а тонът му беше доста по-нерешителен от думите:
— Аз не се нуждая от представяне за знатните хора тук. Но за да можеш ти да се обръщаш към мен с подобаваща почит, знай: аз съм Юнгуф, от рода Юнг. И знай също така, че желая принцеса Аликс за себе си.
Мат се поклони. Държеше се хладно и непоколебимо, както би се държал Ай.
— Щом си толкова достоен мъж, Юнгуф, можем веднага в двубой да разрешим този въпрос. Освен ако имаш някаква причина за отлагане?
Юнгуф се изчерви. Самообладанието му го напусна за миг и Мат видя, че младежът беше доста стреснат — повече, отколкото се полага на един воин като него да се плаши преди дуел.
Принцесата пусна ръката на Мат. Тя беше отметнала воала си и сега, взирайки се внимателно в очите му, го дръпна леко настрани и тихо му рече:
— Надявам се с цялото си сърце да сполучите, Господарю. Никога не съм имала симпатии към този мъж.
— Принцесо, молил ли ви е той някога да се омъжите за него?
— Да, преди година. — Очите й премигнаха с момински свян. — Както и други също. Но след отказа ми не настоя повече.
— Така значи.
Мат хвърли поглед към Номис, който в момента каканижеше в другия край на залата благословии над оръжието на Юнгуф по каноните на Старата религия. Явно, въпреки цялото си мъжество, момъкът едва се сдържаше да не се отдръпне от жреца. Не, не беше просто смъртта или раняването в дуел това, от което Юнгуф се боеше.
Самият Мат би посрещнал опасността съвсем хладнокръвно, ако ставаше дума само за него. Той бе прекарал живота си сред природата и често се бе натъквал на прояви на насилие от страна на разни хищни зверове. Като един от Хората обаче твърде рядко му се бе случвало да бъде заплашван от друго човешко същество. Учените от Съвременността му бяха придали гъвкавостта и силата на Ай, и издръжливостта му, и го бяха сподобили не само с уменията на изкусен фехтовач, но и с ускорена бързина на реакциите. Бяха му дарили и специалния меч, който сам по себе си беше достатъчен, за да победи в боя. Не храбростта и мъжеството на Юнгуф беше това, което притесняваше Мат, а самият дуел като факт и измененията в хода на историята, които щеше да предизвика.
Освен краля, принцесата и двамата участници, всички останали не криеха задоволството си от възможността да погледат как се пролива чужда кръв. С нетърпение чакаха да бъде донесен от кораба щитът на Ай. Това изчакване позволи на Мат да се обади за минутка до „Операции“. Но и оттам не можаха да го посъветват как би могъл да отмени дуела. Затова останалото време той се опита да завърже непринуден разговор с дамите, докато Юнгуф стоеше мрачен и настръхнал, без да отрони дума, в обкръжението на група хора — явно негови роднини.
Щитът беше донесен от Харл. Той влетя тичешком, изгарящ от нетърпение да види как ще се развихри неговият крал.
Всички излязоха вън на двора, където се смесиха с възторжената тълпа от по-незначителни благородници и още толкова хора от простолюдието, колкото можаха да се поберат там. Кралят беше настанен заедно с трона си на най-подходящото място, заобиколен от високопоставените придворни. Очевидно тук се упражняваха често във военното изкуство, ако се съдеше по надупчените и нацепени мишени от масивно дърво, които Мат забеляза край по-далечната стена на крепостта.
Царедворецът, който му беше съобщил за годежа, зашепна отново с намерение да се осведоми дали Господарят би желал той да му бъде секундант. Мат кимна в знак на съгласие.
— Тогава, Господарю, бихте ли заели мястото си на арената?
Мат отиде до центъра на окръгленото павирано пространство, което беше достатъчно широко, за да позволи добро маневриране, и обнажи меча си. Когато видя задаващия се Юнгуф с готови за бой меч и щит, бавно и тежко пристъпящ като обсадна кула, той разбра, че няма да има повече никакви формалности — в двора на Горбодук убиването се съпътстваше от доста по-малко ритуали, отколкото сватбите.
