Дори да наредеше на друг да извърши убийството на Мат, берсеркерът пак би оставил следа, която Новите щяха да уловят на екраните си.
— Ти трябва да доведеш своя враг Ай тук жив и здрав и да ми го предадеш. И ако сториш това, ще ти помогна да постигнеш, каквото пожелаеш.
Мислите на Номис бясно препускаха. Цял живот той се бе учил и се бе напъвал да развие магическата си способност и сега не биваше да се провали и да се остави да бъде измамен. Този демон искаше Ай жив! Това можеше да означава само едно, а именно, че съществува някаква жизненоважна връзка между пирата и това страшило от дълбините. Не беше за чудене, че Ай се радваше на подобна подкрепа в своята кариера, като се имаше предвид броят на хората, които бе изпратил при рибите и охолният живот, който водеше.
Гласът на Номис стана дързък:
— Какъв ти е Ай, демоне?
— Враг.
Не изглеждаше да е така! Номис едва не се изтърва да изрече съмнението си на глас, но се въздържа. Той разбра, че демонът копнее за неговите тяло и душа, но зад заклинанието си и тебеширения кръг беше защитен. Демонът бе дошъл да спаси Ай. Но Номис нямаше да му извести, че бе разгадал намеренията му. Поне засега. В тази ситуация той виждаше възможности за извличане на огромна полза, която си заслужаваше всякакви рискове.
— Слушай, ти от тинята! Ще постъпя както искаш. Довечера в полунощ ще донеса тук врага ти вързан и безпомощен. Сега изчезвай и се върни в полунощ, готов да изпълниш всичко, което пожелая!
Вечерта Мат излезе с Аликс на разходка из двора на замъка. Заедно наблюдаваха как изгряват звездите, а нейните слугини и придворни ги следваха на известно разстояние.
Мат не можа да скрие, че е погълнат дълбоко от мислите си. Момичето до него скоро се отказа от усилията си да завърже непринуден разговор и го попита направо:
— Харесвам ли ви, господарю?
Той спря и се обърна към нея.
— Принцесо, харесвате ми много. — Така си и беше. — Ако мислите ми са другаде, то е, защото в тях се прокрадват някои притеснения, породени от обстоятелствата.
Тя се усмихна с разбиране. Новите не биха нарекли Аликс красавица. Мат през целия си живот беше наблюдавал женската хубост под маската на загара от палещото слънце, на пушека и нечистотиите, на умората от живота. Сега в това момиче виждаше красота от друг свят.
— Мога ли тогаз, господарю, да узная причината, която отвлича мислите Ви?
— Тя е една. Човекът, когото раних. Лошо започнах управлението си тук.
— Подобна загриженост ви прави чест. С радост откривам, че сте по-чувствителен, отколкото можех да се надявам. — Аликс се усмихна отново. Очевидно смяташе, че загрижеността на Ай за Юнгуф е главно на политическа основа и не можеше да си представи докъде реално стигаше тя. Аликс каза на Мат, че е решила да поговори с някои от знатните велможи, за да помогне за прекратяването на раздора между новия род на Ай и този на Юнгуф.
Докато я слушаше и наблюдаваше, той почувства, че би могъл да стане истински крал, ако тя беше кралицата до него. Нямаше да бъде Ай. Сега вече знаеше, както сигурно и Новите, че никой индивид не може да изживее нечий чужд живот. Но под името Ай той би бил крал дотолкова, колкото да изпълни дълга си към своя свят.
Мат прекъсна Аликс:
— А аз харесвам ли ви, лейди?
Този път прекрасните й очи не само проблеснаха, но го обгърнаха и с топлината на обещанието. И сякаш водени от инстинкта си, в същия миг довтасаха гувернантките на момичето и обявиха, че благопристойното време за компания е изтекло.
— До утре тогава — рече той, задържайки ръката на принцесата за момент, доколкото приличието му позволяваше.
— До утре, господарю мой. — И додето жените я отвеждаха, тя се обърна и му отправи още един поглед-обещание.
Той остана сам, загледан подир принцесата, и откри, че желае да я срещне и да разговаря с нея още десет хиляди пъти. Свали за малко шлема си и се замисли. Комуникаторът мълчеше. Без съмнение, трябваше да се обади на „Операции“ и да им съобщи последните новини.
Вместо това обаче той постави обратно шлема — Ай би го носил като част от облеклото си, — и слезе долу в централната кула, за да потърси стаята, където беше положен Юнгуф, съгласно разпорежданията на дворцовия лечител. Пред вратата пазеха двама от роднините на ранения младеж и той се поколеба дали да влезе. Но когато го забелязаха, те сами го поканиха, говорейки с него свободно и с подобаващо уважение. Очевидно никой от рода Юнг не го смяташе за виновен, задето бе спечелил дуела.
Юнгуф беше бледен и изглеждаше някак смален. Дишаше трудно и гърлото му гъргореше, а когато се напъна да плюне кръв, превръзката му се разхлаби и от раната изсвистя въздух. Не беше уплашен, но когато Мат го попита как се чувства, каза, че умирал. Искаше да добави още нещо, но говоренето му се отдаваше с мъка.
— Господарю Ай — рече неохотно единият от роднините, — братовчед ми искаше да каже, че предизвикателството, което той ви отправи, беше лъжливо и през цялото време си е знаел, че не може да ви победи.
Човекът на одъра кимна утвърдително.
