Брат Джован наблюдаваше как оловните облаци продължаваха да забулват зловещо небето. Преляла от изсипалия се от тези облаци порой, реката беше като ужасно подула се змия, подплашена от далечните светкавици; змия, разкъсала и понесла със себе си всички прегради.
— Нашата Сестра Река не ще ни позволи да я прекосим довечера.
Когато чу това олицетворение, брат Саил се огледа бавно и предпазливо наоколо, сякаш се чудеше дали да не се разсмее. Но преди още да реагира, дъждът отново рукна като водопад. Повдигайки полите на своите раса, двамата монаси побягнаха. Джован тичаше бос, а Саил шляпаше със сандалите си подире му. И те като притежателя на каретата побързаха към убежището, което предлагаше пустият наглед манастир.
На сто мили оттам, в това, което преди е било столица на изчезналата Империя, а сега беше Свещеният Град на Укрепения Храм, същият този ден беше топъл и душен. Само гневът на Набур Осми, осемдесет и първи в последователността от папи на Светия, като буреносен вятър разбунваше атмосферата в разкошните му лични покои.
Този гняв се бе трупал от доста време насам, както можа да констатира Защитникът Белам, който, облечен с дрехи в кралски пурпурен цвят, чакаше с кротка смиреност бурята да отмине, разбирайки добре, че гневът се беше наслагвал и съхранявал точно за такъв един момент, когато можеше да се развихри и безопасно да се излее в дискретните уши на най-доверения слушател и приятел.
Перипатетичната тирада на Папата срещу неговите военни и теологични опоненти секна насред изречението. Набур спря да крачи и се заслуша в един идващ отвън тъп стържещ звук, който завърши с тежък грохот и бе съпроводен от викове на работници. Папата приближи до издадения като балкон прозорец и погледна към двора.
По пътя насам Белам беше видял много работници, които разтоварваха масивни блокове мрамор, дотътрени дотук с цяла редица талиги. Днес знаменит скулптор трябваше да избере един от блоковете и да започне работа върху статуя на Набур.
Нима е достатъчно да останеш в историята, подобно на всичките си осемдесет предшественици, само по устните разкази на потомците?
Папата рязко се обърна, забеляза неодобрителния поглед на Белам и полите на бялата му дреха отново се развяха.
— Когато статуята бъде готова, ще трябва да я поставим на градския Велик площад, щото величието на нашата служба и личност да се извиси още повече в очите на народа! — произнесе той с гневния си тенор, който от четирийсет години насам звучеше все като старчески глас.
— Да, наистина — съгласи се кротко Белам. От десетилетия той беше Защитник на Вярата и Принц на Храма. Беше свикнал с настроенията на Папата, чиито прояви дълго бе наблюдавал отблизо. Знаеше как се появяват и изчезват, затова сега не се трогна особено.
Набур почувства нужда да обясни:
— Белам, НЕОБХОДИМО е да ни се оказва повече респект. Неверниците и еретиците разкъсват света, който е даден от Бога в наши ръце!
Последното изречение прозвуча като истински крясък на сърцето му.
— Твърдо съм уверен, Ваше Преосвещенство, че молитвите и армиите ни ще вземат надмощие — рече Белам.
— Надмощие ли? — Папата се засили към него, присвил устни в саркастична гримаса. — Разбира се! Някой ден. Преди края на света. Но СЕГА, Белам, СЕГА нашият Свят Храм кърви и страда, а ние… — Гласът му постепенно утихна. — Ние трябва да носим не едно бреме, а много и все тежки, Белам. Това ти не можеш да разбереш, докато не седнеш на папския трон.
Белам се поклони безмълвно, в израз на неподправено уважение.
Папата отново закрачи и дрехата му заплющя. Този път беше уцелил. От отрупаната си с бумаги работна маса той грабна с разтреперана ръка една брошура, която вече беше доста нагърчена и похабена от препрочитане — личеше си, че неведнъж е била смачквана и захвърляна из стаята.
Белам знаеше каква е тази брошура. Допълнителна, ако не и основна причина за днешния гняв на папата, реши той с хладната си теологична логика. Малък трън в сравнение с други. Но тъкмо туй осилче беше уболо Набур по най-крехкото място на неговата суета.
Набур разтресе увитото в хартия книжле под носа му:
— Понеже те нямаше, Белам, още не сме имали възможност да обсъдим с теб това отвратително, пронизващо откъм гърба творение на монаха Винсенто! Така нареченият „Диалог за движението на приливите“! Чел ли си го?
— Аз…
— На онзи проклетник не му пука за приливите! В този памфлет неговата цел е още веднъж да даде гласност на еретичните си мечти. Той разкрива желанието си да превърне здравият свят под краката ни в дребна частица, а всички нас да изпрати да летим около слънцето. Но дори и това не му стига! Не и на него!
Сега вече Белам се навъси озадачено:
— Какво има още, Преосвещенство?
Набур се приближи до него пламнал от гняв, сякаш Защитникът беше истинският виновен.
