— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.
— Да.
Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“
Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.
— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.
Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:
— Не можем да ви кажем.
Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.
— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?
— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.
— Лесно? Друг път правили ли сте го?
— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?
— Не.
— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.
За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.
— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?
За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.
— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?
— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.
— Искаме копия от всички писма.
— Това може да се окаже проблем.
— Защо?
— Къде ще ги снимате?
— В банката няма ли ксерокс?
— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.
— Тогава ще ги занесем някъде другаде.
— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.
— Нямате ли магазин за канцеларски материали?
— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.
Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.
— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.
— Къде?
— В дрогерията — отвърна Уес.
— Вие сте намерили дрогерията?
— Да, трябваха ни пинцети.
— Техният ксерокс е на двайсет години.
— Не, купили са си нов.
— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.
Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.
Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.
— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.
Уес веднага се оживи.
— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.
— Ами ако се ядоса?
— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.
— Цялата му поща ли четете?
— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.
Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.
— Как смятате да го спрете?
Без да знае защо, Уес отвърна:
— Сигурно просто ще го убием.
Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.
— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.
Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:
— Мисля, че е време да си вървите.
Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?
На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.
