Гневният отговор на Зоро описа свидетелите с думи, каквито Братята никога не бяха чували.
Съкрушителният удар дойде като гръм от ясно небе. Мистър Тий Боун представи най-изненадващо веществени доказателства, прилагайки хитър ход, на който би се възхитил и най-изпеченият адвокат. Беше успял да получи разпечатка на телефонните си разговори и показа пред съда черно на бяло, че от неговия номер са проведени точно петдесет и четири разговора с Югоизточна Атланта. Неговите поддръжници, които засега бяха мнозинство, но всеки момент можеха да пренасочат лоялността си, викаха и подсвиркваха, докато Тий Карл не удари с пластмасовото си чукче и не въдвори тишина.
Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.
Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.
Тий Карл удари с чукчето и тълпата шумно тръгна към изхода. А той важно обяви следващото дело, поредната дребна комарджийска разправия, и зачака зрителите да се разотидат.
— Тишина! — крещеше той, но шумът само се усилваше.
Братята се върнаха към вестниците и списанията си.
— Тишина! — изкрещя отново Тий Карл и удари с чукчето си.
— Млъквай — извика му Спайсър. — Ти вдигаш най-много шум.
— Това ми е работата — отвърна заядливо Тий Карл, а къдриците на перуката му заподскачаха във всички посоки.
Когато столовата се опразни, в нея бе останал само един затворник. Тий Карл се огледа и най-накрая го попита:
— Вие ли сте мистър Хутън?
— Не, сър — отвърна младежът.
— Тогава мистър Дженкинс?
— Не, сър.
— И аз така си помислих. Делото „Хутън срещу Дженкинс“ се отлага поради неявяване на страните — обяви Тий Карл и демонстративно записа това в протокола си.
— Кой сте вие? — попита Спайсър младежа, който седеше сам и се оглеждаше неуверено. Тримата мъже в резедави роби го гледаха, а също и клоунът със сивата перука, старата ръждивокафява пижама и лилавите чехли без чорапи. Кои бяха тези хора?
Младежът бавно се изправи и пристъпи несигурно към тях.
— Имам нужда от помощ — изрече той почти страхливо.
— Имате ли подаден иск? — изръмжа Тий Карл.
— Не, сър.
— Тогава трябва да…
— Млъквай! — каза Спайсър. — Заседанието се закрива. Върви си.
Тий Карл затръшна тефтера, където водеше протоколите си, ритна сгъваемия стол и изхвърча от столовата. Чехлите му се плъзгаха по плочките, а перуката му се тресеше зад него.
Младежът изглеждаше готов да се разплаче.
— Какво можем да направим за вас? — попита Ярбър.
Момчето държеше малка картонена кутия и Братята знаеха от опит, че тя съдържа документите, които го бяха довели в Тръмбъл.
— Имам нужда от помощ — повтори плахо той. — Пристигнах миналата седмица и ми казаха, че вие можете да ми помогнете за обжалването.
— Нямате ли адвокат? — попита Бийч.
— Имах. Не беше много добър. Той е една от причините да съм тук.
— Защо ви осъдиха? — попита Спайсър.
— Не знам. Наистина не знам.
— Нямаше ли процес?
— Имаше. Имаше дълъг процес.
— И съдебните заседатели ви обявиха за виновен?
— Да. Заедно с още няколко души. Казаха, че сме част от конспирация.
— Конспирация за какво?
— За внос на кокаин.
Поредният наркопласьор. На Братята изведнъж им се прииска да се върнат към кореспонденцията си.
— Колко ви дадоха?
— Четирийсет и осем години.
— Четирийсет и осем! На колко години сте?
— На двайсет и три.
Кореспонденцията беше моментално забравена. Братята погледнаха тъжното младо лице и се опитаха да си го представят след петдесет години. Младежът щеше да излезе оттук на седемдесет и една; въображението не им стигаше. Всеки от Братята щеше да излезе от Тръмбъл по-млад от това хлапе.
— Вземи си стол — каза Ярбър.
Момчето взе най-близкия и го сложи пред масата им. Дори и Спайсър усети някакво съчувствие към него.
— Как се казваш? — попита Ярбър.
— Бъстър.
— Добре, Бъстър, какво си направил, че са ти дали четирийсет и осем години?
