— Виж какво — отговорих аз. — Не съм дошъл за това. А и полицията знае, че съм тук. Спести си неприятностите. Седни да поговорим, след което ще се разделим мирно и тихо. Бианка, да не би да мислиш, че ако бях убил Дженифър и Томи, щях да дойда тук?
— Да не очакваш, че ще повярвам, че не си ти? Няма да излезеш жив от тук.
Бях ядосан и малко уплашен. Дори вампирът ме имаше за лошото момче.
— Какво да направя, за да те убедя, че не съм аз?
Тъмните й бездънни очи се вторачиха в мен през пламтящия огън на вярата ми. Усещах силата, която се опитваше да достигне до мен, отблъсквана от силата на моята собствена воля. Вампирът изръмжа:
— Свали този амулет!
— И като го сваля, ти ще се нахвърлиш отново върху гърлото ми?
— Ако не го свалиш, със сигурност ще го направя.
Странна логика. Опитах се да проумея положението от нейната гледна точка. Тя беше уплашена още щом се появих. Накара да ме претърсят и да ми отнемат, доколкото могат, оръжията. Ако наистина беше убедена, че аз съм убил Дженифър Стантън, защо самото споменаване на името й я изпълни така внезапно с ярост? Имах чувството, че нещата не стоят точно така, както изглеждаха.
— Ако сваля това нещо — отговорих аз, — искам думата ти, че ще останеш на мястото си и ще говориш с мен. Кълна се в огъня и вятъра, че нямам нищо общо с нейната смърт.
Тя изръмжа към мен, закривайки очите си от светлината с ноктите на ръката си.
— Защо да ти вярвам?
— А аз защо да вярвам на теб? — опънах се аз.
Устните оголиха жълтите й зъби.
— Ако ти не приемеш моята дума, аз как да повярвам на твоята, магьоснико?
— Значи все пак ми я даваш?
Тя се напрегна и въпреки че гласът й бе изпълнен със злоба и ярост, без да губи от предишното си сладострастие, стори ми се, че долових в него звън на истина.
— Обещавам. Свали талисмана и ще говорим.
Време за още един пресметнат риск. Хвърлих талисмана на масата и светлината му избледня, оставяйки стаята отново само на електрическите крушки.
Вампирът бавно смъкна ръце и примигна с големите си очи към мен и към талисмана на масата. Извади дълъг розов език и облиза нервно челюстите си. Разбрах, че е изненадан, че съм го направил.
Сърцето ми биеше лудо, но аз изтиках назад страха си. Вампирите са като демоните, като вълците, като акулите. Не можете да ги оставите да си мислят, че сте потенциална храна за тях, и едновременно с това да очаквате респект. Истинският вид на вампира беше малко гротесков — и не беше в никакъв случай по-страшен от други същества, които съм виждал. Някои демони са много по-ужасни и могат да ви пръснат мозъка само като ги погледнете. Наблюдавах я спокойно.
— Е, хайде — казах аз. — Колкото по-дълго мълчим и се гледаме, толкова по-дълго време и убиецът на Дженифър ще се разхожда на свобода.
Вампирът ме погледна още веднъж, след което потрепери и се уви с ципестите си крила. Черната слуз се превърна в ивици бледа, съвършена кожа, която покри постепенно тъмната вампирска кожа. Увисналите черни гърди възвърнаха своята съвършена розова форма.
Миг след това пред мен застана Бианка, оправяйки скромно роклята си, кръстосала пред себе си ръце, като че ли й беше студено. Гърбът й беше изправен, а очите все още гневни. Но не беше по-малко красива, отколкото преди минути, нито една черта или форма не бяха променени. За мен обаче великолепието беше разрушено. Тя още имаше същите тъмни, бездънни и чужди очи. Но аз винаги щях да запомня истинския й вид, който се криеше под тази човешка маска.
Станах и оправих стола. След това заобиколих масата, застанах с гръб към нея и й поднесох стола да седне, точно както бях направил при появяването й в стаята.
Тя ме погледна продължително и лицето й смени няколко изражения. Беше видимо разочарована, че не обръщам никакво внимание на външния й вид, и това си личеше. След това се изправи гордо и се разположи грациозно и царствено на стола, въпреки че цялата трепереше от ярост. Правилата на Стария свят за възпитание и гостоприемство важаха все още — но докога ли?
Върнах се при стола си, взех бялата кърпичка и се заиграх с нея. Бианка гневно я погледна и облиза отново устни с език, който вече изглеждаше човешки.
— Така. А сега ми разкажи за Дженифър и Томи Том — започнах аз.
Тя поклати глава с насмешка.
— Мога да ти кажа това, което съобщих и на полицията. Не знам кой би могъл да ги убие.
— Хайде, Бианка. Ние нямаме какво да крием. Не принадлежим към света на смъртните.
Повдигна гневно вежди.
— Ти си единственият в този град, който притежава необходимите познания да произнесе подобно заклинание. Ако не си ти, нямам идея кой друг може да бъде.
— Нямаш ли неприятели? Някой, който би искал да упражни натиск върху теб?
Устните й се разтеглиха горчиво в нещо като усмивка.
— Естествено. Но никой от тях не би успял да направи това, което се случи с Томи и Джени. — Тя почука с нокти по масата, оставяйки леки следи в дървото. — Не бих оставила толкова опасни врагове да се въртят наоколо. Поне не задълго.
Облегнах се намръщено назад в стола и положих максималните усилия, на които съм способен, да не издам колко съм уплашен.
— Какво знаеш за Томи Том?
