Тя потръпна с раменете си, чисти като порцелан и почти толкова крехки.
— Ти може би смяташ, че той просто е телохранител на Джони Марконе, господин Дрезден. Но вътре в себе си Томи беше много нежен и внимателен човек. Държеше се много добре с дамите. Отнасяше се към тях като с истински личности. — Тя се огледа наоколо, без да вдига погледа си. — Като с човешки същества. Не бих приела за клиент някого, който не е джентълмен, но Томи беше по-добър от повечето. Срещнах го за първи път преди години на съвсем друго място. Винаги се стараех да му осигуря някого да се погрижи за него, когато имаше нужда от компания.
— Ти ли изпрати при него Дженифър онази нощ?
Тя кимна с каменно изражение. Ноктите й потропаха по масата, оставяйки нови следи по дървото.
— Той срещаше ли се редовно с някоя друга жена? Някоя, с която е разговарял и пред която е споделял неща от своя живот?
Бианка поклати глава.
— Не — каза тя. Но след това се намръщи.
Аз я наблюдавах, играейки си небрежно с кърпичката. Очите й се стрелнаха към нея, а след това се спряха на моите.
Дори не трепнах. Посрещнах бездънния й поглед и изкривих устни в усмивка, за да покажа, че мога да извадя от ръкава още някой фокус, ако тя реши отново да ме нападне. Видях гнева и яростта й в един момент, когато успях да надникна вътре, открих и причината за тях. Тя беше бясна, че съм видял истинския й образ, ужасена и потресена, че съм успял да смъкна маската и да открия съществото, скрито под нея. И се страхуваше, че със силите, с които разполагам, мога завинаги да я лиша от прикритие.
Повече от всичко на този свят Бианка държеше да е красива. А тази вечер бях разбил илюзиите й. Бях разтърсил малкия й позлатен свят. Със сигурност нямаше да ми го прости никога.
Потрепери и отклони поглед встрани, бясна и уплашена да не би да проникна по-дълбоко в нея — или тя в мен.
— Ако не беше дадената дума, Дрезден — прошепна тя, — бих те убила на мига.
— Това би било много злощастно — отговорих аз твърдо. — Би трябвало да знаеш рисковете от предсмъртното проклятие на магьосник. Ти също имаш какво да губиш, Бианка. И дори да успееш да ме отстраниш, кълна се в прелестното ти задниче, че ще те завлека в ада заедно с мен.
Тя се стегна за миг, обърна глава настрани и отпусна ръка. Беше мълчалив знак, че се предава. Движението й не беше достатъчно бързо и успях да забележа, че по бузата й се търколи една сълза.
Разплаках вампир. Страхотно. Почувствах се истински супергерой. Хари Дрезден — разбивач на сърцата на чудовищата.
— Може би има някой, който знае повече — каза тя. Прекрасният й глас звучеше безжизнено. — Има една жена, която работеше за мен. Линда Рандал. Те двете с Дженифър ходеха заедно, когато някой клиент изявеше подобно желание. Бяха много близки.
— Къде е тя сега? — попитах аз.
— Работи някъде като шофьор. При богато семейство, което се нуждае от прислуга, която може нещо повече от това да мие прозорци. Тя не беше точно от типа жени, които аз наемам. Мисля, че Дженифър имаше телефонния й номер. Ще помоля някой да го намери, господин Дрезден. — Тя произнесе моето име, като че ли в него имаше горчива отрова, която се опитва да изплюе.
— Благодаря. Много любезно от твоя страна.
Стараех се да говоря възпитано и неутрално. Доброто възпитание и малко блъфиране бяха единствената ми защита от нейните нокти.
Тя остана спокойна, очевидно трудно сдържайки очевидните си емоции, когато отново ме погледна. Погледът й се задържа на гърлото ми, застина, после очите й се разшириха. Изражението на лицето й остана абсолютно, нечовешки неподвижно.
Напрегнах се. Не просто се напрегнах, а се стегнах като стоманена пружина. Изчерпах запасите си от капани и инструменти. Ако решеше да ме нападне, нямаше с какво да се защитя. Оставаше, разбира се, еликсира, но едва ли щях да успея да го изпия преди да ме разкъса на части. За да не се разтреперя, стиснах здраво креслото.
— Тече ви кръв, господин Дрезден — прошепна тя.
Много бавно вдигнах ръка към гърлото си — към мястото, където ме одраска с нокти. На края на пръстите ми остана кръв.
Бианка не спускаше поглед от мен. Езикът й отново облиза устните.
— Скрийте я — прошепна тя и от устата й се изтръгна странен, мяукащ звук. —
Взех кърпата от масата и я притиснах до гърлото си. Бианка бавно замижа и се отвърна настрани. Не се изправи.
— Вървете си — каза тя. — Вървете. Сега ще дойде Пола. След малко ще я изпратя на портала с телефона.
Станах и тръгнах към вратата, но само след няколко крачки спрях и се огледах. Знаех какво се крие под тази великолепна маска, но не можах да се сдържа и още веднъж погледнах към нея. Лицето й се изкриви от желание.
— Вървете си! — изхлипа Бианка с глас, изпълнен с ярост, глад и още някакво, неведомо за мен чувство. — Вървете и не си мислете, че ще забравя тази вечер. Не се надявайте, че ще ви оставя просто така.
