Черепният трон полностью

Тази книга може да съм я написал аз, но има ужасно много хора, които заслужават да бъдат почетени заради тяхното търпение и усилен труд при завършването на това произведение на изкуството, което е достигнало до вас в каквато форма сте го предпочели.

Каси, моята идеална дъщеря, чиято загриженост редовно ме принуждаваше да се откъсвам от работата си и да живея в настоящето и която ми помогна да погледна на света по съвсем различни начини. Майка ми, която върши голяма част от коректорската работа, без дори да го знае. Агентът ми Джошуа, най-сериозният редактор, с който работя, и неговият невероятен екип в ДЖАБерлоки Литеръри и международните им филиали.

Майк Коул, който чете всички версии и разбира всички трудности. Джей и Амилия, които винаги намират време за четене.

Асистентката ми Мег, която прави повече, отколкото осъзнава, за да ме поддържа в адекватно състояние.

Дари Ростант, чиято способност да улавя същността на героите ми ме кара да чувствам, че те са излезли директно от ума ми. Лорън К. Кенън, на която е дизайнът на защитите, и Карстън Моран, благодарение на когото изглеждам прилично на последната ми авторова снимка.

Пийт Бредбъри и Колин Мейс, които озвучават аудиокнигите ми и ме карат да се чувствам като дете, слушащо как дядо му разказва приказка, и целият екип на „График Аудио“, които реализират тази продукция.

Издателите ми по цял свят — редакторите, които винаги са вярвали в мен, и малката армия от хора, които работят зад кулисите върху дизайна, редакцията, реализацията и маркетинга и ме правят да изглеждам по-внушително, отколкото заслужавам, и особено на преводачите ми, които вършат херкулесовска работа.

Кафе. Ти си истинският ми приятел.

Но най-вече благодаря на Лорън Грийн, която беше до мен във всеки един момент, помагаше и ми даваше безценни съвети — лични и професионални. И най-важното, благодаря ти, че ми показа как да преуспея в живота.

— Не!

Иневера протегна ръце, но успя да сграбчи само въздуха, когато пар’чинът полетя заедно със съпруга ѝ от скалата. Отнасяйки със себе си цялата надежда на човешката раса. Застаналата от другата страна на пръстена Лийша Пейпър също извика. Строгите ритуални правила на Домин Шарум моментално бяха забравени и свидетелите от двете страни се втурнаха към ръба на пропастта; струпаха се там, взирайки се в тъмата, която беше погълнала двамата бойци.

В светлината на Еверам Иневера можеше да вижда в мрака света, очертан от сиянието на магията, толкова ясно, колкото и посред бял ден. Но магията се привличаше от живота, а долу нямаше почти нищо друго освен голи скали и кал. Двамата мъже, които допреди няколко мига сияеха ярко като слънце, бяха изчезнали в сянката на обгръщащата ги магия, изливаща се на повърхността.

Иневера завъртя обицата си с вградения в нея камък хора, който беше настроен на вълните на подобния камък на ухото на съпруга ѝ, но не чу нищо. Можеше да е излязъл от обхват, а може и да се бе счупил при падането.

А можеше и да няма нищо за чуване. Повя студен планински вятър и тя потисна потреперването си.

Погледна към останалите, които се бяха скупчили на ръба на пропастта, търсейки в израженията на лицата им намек за предателство, знак, че някой от тях е знаел какво ще се случи. Разчиташе и магията, която се излъчваше от тях. Гривната ѝ от защитени монети, направени от електрум, не ѝ позволяваше да разчита аурите с лекотата, с която правеше това съпругът ѝ чрез Короната на Каджи, но тя ставаше все по-добра в разчитането на емоциите. Очевидно всички в групата бяха уплашени. В различна степен, разбира се, но явно никой не беше очаквал подобен изход от двубоя.

Дори Абан, самодоволният лъжец, който винаги криеше нещо, сега беше изпълнен с ужас. Двамата с Иневера бяха непримирими съперници, всеки се опитваше да премахне другия, но той обичаше Ахман толкова, колкото бе способен един безчестен кхафит, и ако съпругът ѝ беше мъртъв, Абан щеше да изгуби повече от всеки друг.

„Трябваше да сложа отрова в чая на пар’чина — помисли си Иневера, спомняйки си простодушното му лице в нощта, в която се беше появил от пустинята с Копието на Каджи в ръка. — Да го убода с намазана с отрова игла. Да пусна отровна змия в постелята му, докато дреме преди Алагай’шарак. Или дори да обявя, че ме е обидил, и да го убия с голи ръце. Не биваше да оставям това на Ахман. Сърцето му беше твърде лоялно, за да извърши убийство и предателство, дори съдбата на Ала да зависи от това.“

Беше. Вече бе използвала минало време, макар да го нямаше само от броени секунди.

— Трябва да ги намерим.

Гласът на Джаян прозвуча глухо, сякаш се намираше на мили от тук, а не стоеше точно до нея.