Черепният трон полностью

Какво означаваше това? Дали падането беше убило и двамата? Или битката продължаваше да се вихри и долу? Хиляди въпроси се надигаха в съзнанието ѝ и тя хвърли отново заровете, но крайният резултат остана непроменен, както бе и очаквала.

— И какво? — попита северняшката курва. — Какво казват те?

Иневера преглътна язвителния отговор, който напираше на устните ѝ, защото знаеше, че следващите ѝ думи щяха да са от решаващо значение. Накрая реши, че казването на истината — или поне на по-голямата част от нея — е достатъчно добър отговор, за да възпре кроежите на амбициозните умове, които я бяха обградили.

— Няма победител — каза тя. — Битката продължава долу и само Еверам знае как ще завърши тя. Трябва да ги намерим, и то бързо!

Минаха часове, докато слязат от планината. Тъмнината не ги забави — всички в тази елитна група можеха да виждат с помощта на магията — но пътеката беше пълна със скални и каменни демони, които се сливаха напълно с планинските склонове. Над главите им с писъци кръжаха въздушни демони.

Роджър нагласи инструмента си и отблъсна алагаите на разстояние, като изтръгна от струните тъжните звуци на Песента на Новолунието. Аманвах извиси глас и усилената от магията на хора музика изпълни нощта. И макар вятърът на отчаянието да огъваше палмата в центъра ѝ почти до точката на пречупване, Иневера се изпълни с гордост от уменията на дъщеря си.

Закриляни от странната музика на сина на Джесъм, те бяха защитени срещу алагаите, но продължаваха да се движат бавно. Пръстите на Иневера я сърбяха да измъкне направения от електрум жезъл от колана си и да унищожи демоните, които стояха на пътя към съпруга ѝ, но не желаеше да разкрие силата му на северняците, а и така само щеше да привлече още повече алагаи. Вместо това се насили да се движи с равномерната крачка, определяна от Роджър, въпреки че кръвта на Ахман и пар’чина сигурно изтичаше в някоя забравена долина.

Тя прогони тези мисли от главата си. Ахман беше Избраникът на Еверам. Длъжна бе да вярва, че той е надарил своя Шар’Дама Ка с някакво чудо в този момент на най-голяма нужда.

Той беше жив. Не можеше да е иначе.

Лийша яздеше мълчаливо и дори Тамос не проявяваше глупостта да я притеснява. Графът може и да споделяше често постелята ѝ, но тя не го обичаше така, както обичаше Арлен… или Ахман. Сърцето ѝ се разкъсваше, докато бе гледала двубоя им.

По всичко личеше, че Арлен имаше всички преимущества, и ако трябваше да избира, тя не би променила това по никакъв начин. Но измъчената му душа бе намерила поне някакъв покой през последните дни и Лийша се беше надявала, че той ще успее да принуди Ахман да се подчини и двубоят да приключи без смъртта на никой от двамата.

Беше извикала силно, когато Ахман прободе Арлен с Копието на Каджи — може би единственото оръжие на света, което можеше да му навреди. В онзи момент силите в двубоя се промениха и за пръв път гневът, който изпитваше към Ахман, заплаши да се превърне в омраза.

Но след като Арлен предпочете да се хвърли заедно със съперника си от скалата, вместо да изгуби, стомахът ѝ се сви в мига, в който Ахман изчезна от погледа ѝ. Детето в корема ѝ още не беше навършило осем седмици, но тя можеше да се закълне, че когато баща му падна в тъмната пропаст, то я изрита.

Силата на Арлен беше нараснала многократно през годината след първата им среща. Понякога ѝ се струваше, че няма нищо, което той да не може да направи, и дори самата тя се чудеше дали все пак Арлен не е Избавителят. Той можеше да се разтвори във въздуха и да се защити от сблъсъка. Ахман не можеше.

Но дори Арлен имаше своите ограничения, а Ахман ги беше подложил на изпитание по начини, които никой не бе очаквал. Лийша си спомняше ясно падането само няколко седмици по-рано, при което Арлен се беше размазал върху калдъръма в Хралупата и черепът му се беше пукнал като сварено яйце, чукнато в масата.

Само ако Рена не се беше втурнала след тях. Жената знаеше нещо за плановете на Арлен. Повече, отколкото разкриваше.

Групата реши да потегли в обратна посока много преди да стигне подножието на планината, като избягна прохода, който бе наблюдаван от скаути и от двете армии. Войната може и да беше неизбежна, но никой не искаше да я започне още тази нощ.

Планинските пътеки криволичеха и се разделяха. Неведнъж се налагаше Иневера да се съветва със заровете за избора на пътека; коленичеше на земята и ги разклащаше в ръката си, докато останалите чакаха нетърпеливо. Лийша копнееше да научи какво вижда жената в мешаницата от символи, но знаеше достатъчно, за да няма и най-малко съмнение в истинската сила на предсказанията.

Малко преди зазоряване откриха първия знак на Шанджат. Иневера ускори ход и останалите я последваха; препускаха по пътеката, докато хоризонтът не започна да се обагря в розово.