Джардир запази спокойно изражение на лицето, макар да се съмняваше, че това щеше да промени нещо. Пар’чинът беше прав. Той можеше да разчете аурата му, да усети всяко негово чувство и изобщо не се съмняваше, че старият му приятел можеше да направи същото. Пар’чинът бе спокоен, съсредоточен и не желаеше злото на Джардир. В него нямаше никаква измама. Само умора и страх, че Джардир ще бъде твърде непреклонен и няма да обмисли думите му.
— Кажи ми защо съм тук, пар’чине — каза Джардир. — Ако целта ти наистина е такава, каквато винаги си твърдял — да отървеш света от алагаите — тогава защо ми се противопоставяш? Скоро ще осъществя мечтата ти.
— Не толкова скоро, колкото си мислиш — каза пар’чинът. — И начинът, по който го правиш, ме отвращава. Ти тласкаш човечеството към неговото избавление чрез заплахи и смърт, без да се интересуваш от цената. Знам, че вие, красиянците, обичате да се обличате в черно и бяло, но светът не е толкова елементарен. В него има и други цветове, както и доста голяма част сиво.
— Не съм глупак, пар’чине — каза Джардир.
— Понякога се съмнявам в това — каза пар’чинът и аурата му се съгласи с него.
Загорча му, че старият му приятел, когото бе научил на толкова много неща и винаги бе уважавал, нямаше особено високо мнение за него.
— Тогава защо не ме уби и не взе Копието и Короната за себе си? — попита настоятелно Джардир. — Свидетелите се заклеха. Хората ми щяха да те приемат като Избавителя и да те последват в Шарак Ка.
По спокойната аура на пар’чина като опустошителен огън пробяга раздразнение.
— Все още не разбираш — отсече той. — Аз не съм проклетият Избавител! Нито пък си ти! Избавителят е цялото човечество като един, а не един като човечеството. Еверам е просто име, с което сме нарекли една идея, а не някакъв гигант в небето, който се бори срещу мрака в пространството.
Джардир сви устни, осъзнавайки, че пар’чинът ще види пламналата му срещу богохулството аура. Преди години си беше обещал, че ще го убие, ако отново изрече подобни слова. И аурата на пар’чина го предизвикваше да се опита да го направи още сега.
Изкушението беше голямо. Джардир не беше изпробвал истински силата на Короната срещу пар’чина и след като тя сега беше на главата му, той вече не беше чак толкова безпомощен.
Но в аурата на неговия аджин’пал имаше нещо, което го възпря. Той беше готов за атаката и щеше да я посрещне спокойно, но над него се извиси един образ — на танцуващи алагаи, докато светът гори.
Ако двамата не достигнеха до споразумение, щеше да се случи онова, от което се страхуваше най-много.
Джардир пое дълбоко дъх, прегърна гнева си и го издиша навън. Пар’чинът не беше помръднал от мястото си в другия край на стаята, но аурата му отстъпи назад като шарум, който сваля копието си.
— Какво значение има — каза най-после Джардир — дали Еверам е гигант в небето, или име, което сме дали на честта и смелостта, дето ни водят в нощта? Ако човечеството е длъжно да се изправи като един, то трябва да има водач.
— Както мисловният демон води търтеите? — попита пар’чинът, опитвайки се да завлече Джардир в логически капан.
— Точно така — отвърна Джардир. — Светът на алагаите винаги е бил сянка на нашия.
Пар’чинът кимна.
— Да, генералите са нужни във войната, но те трябва да служат на хората, а не обратното.
Сега беше ред на Джардир да повдигне вежда.
— Нима мислиш, че не служа на хората си? Аз не съм дебел андрах, който се е разплул на трона си, докато поданиците му кървят и гладуват. В земите ми няма глад. Няма престъпления. И аз лично излизам в нощта, за да ги защитя.
Пар’чинът се засмя остро и подигравателно. Джардир бе на път да се засегне, но недоверчивостта в аурата на мъжа го възпря.
— Точно затова има значение — рече пар’чинът. — Защото ти искрено вярваш в тия глупости! Ти завладя земи, които не са твои, изби хиляди мъже, изнасили жените им, пороби децата им и си мислиш, че душата ти е чиста, защото тяхната свещена книга е малко по-различна от твоята! Ти ги пазиш от демоните, да, но пилетата в курника не наричат месаря избавител, защото ги варди от лисицата.
— Шарак Ка наближава, пар’чине — каза Джардир. — Превърнах тези пилета в ястреби. Сега мъжете от Дара на Еверам сами защитават жените и децата си.
— Както и хората от Хралупата — възрази пар’чинът. — Но те го правят, без да се избиват един друг. Без да изнасилят нито една жена. Нито едно дете не е изтръгнато от обятията на майка си. Ние не се превърнахме в демони, за да се бием с тях.
— Ти за такъв ли ме мислиш? — попита Джардир. — За демон?
Пар’чинът се усмихна.
— Знаеш ли как те наричат моите хора?
Пустинния демон. Джардир беше чувал това име много пъти, макар единствено хралупарите да се осмеляваха да го произнасят открито. Той кимна.
