Радио „88“ излъчи първия бюлетин за експлозията в четвъртък в осем и половина сутринта и потвърди самоличността на Музи в десет без петнайсет. Работата беше свършена. Последната възможна връзка между него и експлозивите бе прекъсната. Четвъртъкът вещаеше благоприятни дни. Ландър чу Далия да влиза в работилницата. Носеше му чаша кафе.
— Добра новина — рече той.
Тя заслуша внимателно повторението на новините по радиото. Ядеше праскова.
— Иска ми се да назоват и ранения. Възможно е да е гъркът.
— Не ме е грижа за него — отвърна Ландър. — Той ме видя само веднъж и не чу разговора ни. Музи не показа някакво особено уважение към него. Едва ли му се е доверявал.
Той спря да работи, за да я понаблюдава как стои облегната на стената и яде праскова. Далия обожаваше плодовете. Обичаше да я гледа, погълната от простички удоволствия. Да показва апетита си. Това му внушаваше по някакъв начин, че е несложна и незастрашаваща, че се движи невидим около нея. Той беше благият мечок, който наблюдава как туристът разтоварва багажа си в светлината на огъня. Когато в началото дойде при него, той често рязко се обръщаше да види дали на лицето й не се чете злоба, коварство или отвращение. Но винаги беше една и съща — с нахален маниер и приветливо изражение.
Далия знаеше всичко това. Правеше се, че следи с интерес през рамото му как подготвя амунициите. Всъщност беше разтревожена.
Фазил бе проспал почти целия вчерашен ден и голяма част от сутринта. Но скоро щеше да се събуди. Щеше да е въодушевен от успеха на устройството си и трябваше да се сдържи да не го покаже. Далия съжали, че Фазил беше завършил обучението си преди 1969 година, когато в Ливан дойдоха китайски инструктори. Те можеха да го научат на много неща за самоунищожението — нещо, за което не беше и чувал нито в Северен Виетнам, нито в Източна Германия. Наблюдаваше дългите пръсти на Ландър, които сръчно се движеха. Фазил направи вече почти фатална грешка по отношение на Ландър и искаше да е сигурна, че няма да я повтори. Трябваше да накара Фазил да разбере, че ако не е изключително внимателен, проектът може да стигне до кървав край още тук, в дома на Ландър. Проектът се нуждаеше от бързия, брутален ум на Фазил, а силата на мускулите и стрелбата му щяха да са от съществено значение в предпоследния момент при прикрепването на експлозивите към дирижабъла. Налагаше се да го държи под контрол.
Формално Фазил й беше началник в терористичната организация, но тази мисия беше призната за нейна не от кого да е, а от самия Хафез Наджир. Освен това тя беше ключът към Ландър, а Ландър бе незаменим. От друга страна, Хафез Наджир беше мъртъв и Фазил вече не се боеше от гнева му. А Фазил нямаше особено напредничави схващания по отношение на жените. Щеше да е толкова просто, ако и тримата говореха френски. Тази малка разлика щеше да е неоценима, мислеше тя.
Фазил, както и повечето от образованите араби, практикуваше два вида поведение в обществото. Когато му се налагаше да говори френски в западни среди, обноските му по отношение на жените бяха толкова изискани и равноправни, че повече не можеше да се желае. У дома, между обикновените араби, първичният му мъжки шовинизъм се налагаше веднага. Жената беше съд, слугиня, примитивно животно без контрол над половия си нагон, вечно разгонена кучка.
Фазил можеше да беше космополит в маниерите си и радикал в политиката, но Далия усещаше, че в сърцевината на чувствата си не бе надраснал времената на дядо си, времената на женското обрязване, клитородектомията и инфабулацията — кървави ритуали, който предпазваха женските рожби от опозоряване на семействата. Когато я наричаше „другарко“, винаги долавяше в гласа му лек зъл присмех.
— Далия. — Гласът на Ландър върна вниманието й върху него. Промяната въобще не се отрази на изражението й. Отдавна беше го усвоила. — Подай ми тънките клещи. — Гласът му бе спокоен, а ръцете — сигурни. Добро знамение за трудния ден, който предстоеше.
Беше решила да не допуска излишно дърлене. Далия вярваше ако не в поведението, то в интелигентността и предаността на Фазил към делото. Вярваше в силата на собствената си воля. Вярваше в неподправеното разбирателство и привързаност, които споделяше с Ландър, а също и в петдесетте милиграма хлорпромазин, които беше разтворила в кафето му.
Кабаков се бореше с безсъзнанието като отчаян гмуркач, който се бъхти нагоре към въздуха. Усещаше огън в гърдите си и опита да вдигне ръце към изгарящото го гърло, но някой държеше китките му с желязна хватка. Разбра, че е в болница. Усети под себе си сухия груб чаршаф и нечие присъствие до леглото. Не искаше да отваря смъдящите си очи. Волята владееше тялото му.
Мошевски, чиято огромна фигура се извисяваше до леглото, отпусна китките на Кабаков и се обърна към санитаря, застанал до вратата. Използва най-мекото си ръмжене.
— Съвзема се. Кажи на доктора да дойде веднага. Действай!
