Следвоенните валутни колебания се оказаха полезни за Музи. Единствено изключение бе тридневният период, когато картел от спекуланти срина акциите на мискетовото вино, а Музи притежаваше десет хиляди, закупени при двайсет и седем лири стерлинги едната, докато турчинът кротко похъркваше на втория етаж. Това му струва три хиляди щатски долара, които плати от джоба си, но вече можеше да си го позволи.
Междувременно беше очаровал Безир с изобретяването на кухо корабно въже за контрабанден внос на хашиш. Когато турчинът умря, се появиха някакви далечни роднини, поеха бизнеса и го съсипаха. Музи остана с шейсет и петте хилядарки, които беше спечелил от спекулации с валута, и с няколко отлични връзки в средите на контрабандистите. Това му беше достатъчно да завърти търговия с всичко и всички, които му носеха пари, с изключение на силните наркотици. Астрономическите печалби от хероина го изкушаваха, но беше далновиден. Не искаше да го преследват до края на живота му, нито да спи нощем в заключен сейф. Бягаше от големите рискове, а и не харесваше хората, които търгуваха с хероин. Хашишът беше нещо съвсем различно.
Към 1972 родина секцията Джихаз ал-Расд на Ал Фатах вече бе здраво свързана с търговията на хашиш. Много от половинкилограмовите чували, които Музи купуваше в Ливан, носеха тяхната търговска марка. Тъкмо посредством връзките си между търговците на хашиш Музи предаде писмото на американеца и пак чрез тях го наеха да вкара пластичните експлозиви незаконно в страната.
През последните месеци Музи беше започнал да се оттегля от търговията с хашиш и системно закриваше другите си дейности в Близкия изток. Правеше го постепенно, за да не навреди на някого. Не искаше да печели врагове, които биха попречили на мирното му оттегляне и на безкрайната поредица от вечери на открито на терасата с изглед към неаполитанския залив. А сега тази работа с „Летиша“ заплашваше да провали всичко. Може би партизаните се съмняваха в него, защото се оттегляше от Близкия изток. Сигурно и Лармосо беше чул за ликвидацията на бизнеса му и се бе почувствал застрашен и готов да започне собствен бизнес. Каквото и да беше направил Лармосо, не бе успял да намери общ език с арабите.
Музи знаеше, че може да се оправи в Италия. Трябваше му един последен голям риск в Ню Йорк, а след това беше свободен. Легнал на мотелското легло в очакване на момента да отпочне действията си, Музи си представяше, че вечеря в Лутече.
Кабаков седеше върху навит градински маркуч и зъзнеше. На тавана на склада, където се съхраняваха различни инструменти, бръснеше студено течение и стените бяха заскрежени, но все пак беше някакво прикритие и имаше добър изглед към къщата на Музи на отсрещната страна на улицата. Недоспалият мъж, наблюдаващ страничния прозорец на бараката, разви блокче шоколад и го заръфа. Замръзналият шоколад се трошеше с пукот. Той и другите двама от екипа за тактически нападения бяха пристигнали от Вашингтон с нает микробус след повикване от страна на Кабаков.
Трудното петчасово каране по магистралата беше наложително, защото багажът на екипа щеше да предизвика интерес при проверката с флуороскоп на летището — картечници, снайперски пушки, гранати. Вторият човек от екипа беше на покрива на жилищния блок на отсрещната страна на улицата. Третият и Мошевски бяха в кантората на Музи.
Сънливият израелец предложи на Кабаков малко шоколад, но той поклати глава и продължи да наблюдава къщата през бинокъла, като надничаше през една цепнатина в полуотворената врата на склада.
Чудеше се дали не сбърка, като не каза на Корли и другите американски власти за Музи и статуетката. Изсумтя през носа си. Разбира се, че не. Американците в най-добрия случай щяха да му разрешат да разговаря с Музи в някаква полицейска стаичка в присъствието на адвокат. А така щяха да си приказват в по-благоприятна обстановка, ако арабите вече не го бяха очистили.
Музи живееше на приятна, залесена от двете страни уличка в района Кобъл Хил в Бруклин. Каменната къща, която обитаваше, се състоеше от четири апартамента. Неговият беше най-големият на партера. Единственият вход беше отпред и Кабаков беше сигурен, че ако дойде, ще използва него. Съдейки по огромните дрехи в гардероба, Музи бе прекалено дебел да се провира през прозорците.
Кабаков се надяваше да свърши бързо работата, стига Музи да му даде добра следа към експлозивите. Щеше да съобщи на Корли, когато всичко свършеше. Погледна часовника със зачервените си очи — седем и половина сутринта. Ако Музи не дойдеше до края на деня, трябваше да организира наблюдение на смени, за да могат хората му да поспят. Кабаков продължи да си повтаря, че Музи ще дойде. Паспортите му, три на брой, издадени на различни имена, се намираха в горния джоб на Кабаков. Беше ги намерил при бързото претърсване на спалнята. Би предпочел да чака в апартамента, но знаеше, че най-голямата опасност за Музи е на улицата, и искаше, ако се наложи, да го прикрие.
