— Бигс не дава глупави обещания. Чака да види какво ще стане с пилота. Но няма да кани свои близки на мача. Аз също. Обещай ми, че няма да идваш, на стадиона.
— Добре, Давид.
Той се усмихна.
— Разправи ми сега за Ню Орлиънс.
Вечерята беше великолепна. Седнаха да се хранят до прозореца и Кабаков се отпусна за пръв път от много дни насам. Отвън Ню Орлиънс блестеше около големия завой на реката, а вътре беше Рейчъл. Изглеждаше Нежна в светлината на свещите и разказваше как е идвала в Ню Орлиънс като дете с баща си и как се почувствала истинска дама, когато баща й я завел в „Антоан“ и сервитьорът тактично сложил възглавница на стола й, щом я видял да влиза.
Решиха да си направят страхотна вечеря в „Антоан“ на дванайсети януари или някой друг ден, след като Кабаков изпълнеше задачата си. Бяха щастливи и в леглото, пълни с „Божоле“ и планове за бъдещето. Рейчъл заспа усмихната.
Събуди се малко след полунощ и видя Кабаков, облегнат на възглавницата. Когато се размърда, той разсеяно я потупа и тя разбра, че мислите му са някъде далече.
Камионът с бомбата влезе в Ню Орлиънс на трийсет и първи декември в единайсет часа вечерта. Шофьорът подкара по магистрала 10, покрай Суперкупола до пресечката с магистрала 90, зави на юг и спря при кея, близо до улица „Талия“, под моста на Мисисипи. По това време на нощта там не, се мяркаше жива душа.
— Това е мястото, което ни описа — рече шофьорът на придружителя си. — Проклет да съм, ако виждам жива душа. Кеят е затворен.
Чу до ухото си глас и се стресна.
— Да, това е мястото — каза Фазил и се качи в камиона. — Ето документите. Подписал съм чека. — Докато шофьорът ги разглеждаше в лъча на фенерчето си, Фазил провери печатите на задната врата на камиона. Бяха недокоснати.
— Ей, приятел, можеш ли да ни закараш до летището? Има късен полет до Нюарк и искаме да го хванем.
— Съжалявам, но не мога. Ще ви оставя някъде, откъдето ще успеете да вземете такси.
— Божичко, до летището ще ни вземат най-малко десетарка.
Фазил не искаше разправии. Даде им десет долара и ги остави на една пряка от стоянката за таксита. Докато караше към гаража, се усмихваше и си свиркаше през зъби. Беше се усмихвал цял ден, след като гласът по обществения телефон в хотел „Монтелионе“ му съобщи, че пилотът пристига. Умът му бръмчеше от планове и трябваше да се насили, за да се съсредоточи в шофирането.
Първата му задача беше изцяло да подчини на себе си този Авад. Той трябваше да се бои от него и да го уважава. С това Фазил можеше да се справи. След това щеше старателно да му обясни в какво се състои работата и да включи убедителна история за това как ще избягат след удара.
Планът на Фазил за самия удар се основаваше най-вече на наученото на строежа на Суперкупола. Хеликоптерът „Сикорски S-58“, привлякъл вниманието му, беше стара, изпитана машина, продавана като излишък от германската армия. Със своя капацитет от два тона и половина не можеше да се сравни с новия „Скайкрейн“, но беше повече от достатъчен за целта на Фазил.
Докато гледаше работата с хеликоптера при Суперкупола, Фазил беше научил, че за да се издигне товарът, са необходими трима души — пилот, помощник и товарач. Пилотът поддържаше хеликоптера неподвижен над товара, помощникът, легнал на пода при опашката, наблюдаваше товара и насочваше пилота чрез микрофон и слушалки. Товарачът се намираше на земята. Той закачаше товара на куката. Куката не можеше да се затвори автоматично от хеликоптера и затова я затваряха на земята. В случай на спешна необходимост пилотът можеше да откачи товара, като натиснеше червен бутон на таблото. Фазил научи всичко това от разговора си с пилота по време на кратката му почивка. Пилотът беше приятен мъж — тъмнокож, с ясни раздалечени очи зад черните очила. Възможно беше, ако се запознае със свой колега, да го качи на хеликоптера по време на товарене. Щеше да е добър начин Авад да се запознае на място с таблото и кабината за управление. Фазил се надяваше Авад да изглежда прилично.
В неделята, когато се играеше мачът, щеше на място да застреля пилота и всеки, който се изпречеше на пътя им, Авад и Далия щяха да управляват хеликоптера, а Фазил да е товарач. Далия щеше да се погрижи хеликоптерът да застане точно над стадиона и докато Авад чакаше заповедта да пусне гондолата, Далия щеше просто да я взриви. Фазил не се съмняваше, че Далия ще го направи.
Все пак се тревожеше за червения бутон. Ами ако беше изключен? Ами ако Авад от притеснение пусне товара да падне? Ефектът щеше да се развали. Гондолата не беше предназначена за пускане отгоре. Щеше да е достатъчно да я вържат за куката, и то в последната секунда преди издигането, когато Авад нямаше да може да види какво става под хеликоптера. Фазил не можеше да се довери на изпратен от Ливан обикновен фронтовак да свърши тази работа. Поради това реши той лично да бъде товарач.
