Рискът беше приемлив. Щеше да има много по-добро прикритие, отколкото при варианта с дирижабъла на летище „Лейкфронт“. Срещу него щяха да бъдат невъоръжени строителни работници, а не полицията на летището. Когато избухнеше големият взрив, Фазил възнамеряваше вече да е извън града и да кара към Хюстън и самолета за Мексико Сити.
Авад до края щеше да вярва, че Фазил го чака с кола в парка „Одюбон“ зад стадиона.
Ето го и гаража, навътре от тротоара, точно както го беше описала Далия. Фазил влезе, и заключи вратата и час тогава отвори задната врата на камиона. Всичко беше наред. Изпробва двигателя на електрокара. Заработи веднага. Тип-топ. Щом Авад пристигнеше и привършеше с подготовката му, щеше да се обади на Далия и да й нареди да убие американеца и да дойде в Ню Орлиънс.
Ландър простена и се раздвижи в болничното легло. Далия Айяд остави настрана картата на улиците в Ню Орлиънс, която разучаваше, и вдървено се изправи. Кракът й беше изтръпнал. Дотътри се до леглото и сложи ръка на челото му. Гореше. Започна да мокри слепоочията и страните му с кърпа, натопена в студена вода, и когато дишането му стана равномерно, се върна на стола под лампата.
Всеки път, когато се доближаваше до леглото, лицето й претърпяваше странна промяна. Когато седеше на стола с картата в ръка и мислеше за Ню Орлиънс, можеше да гледа Ландър с немигащия студен поглед на котка, който криеше много възможности. До леглото му лицето й преливаше от топлота и загриженост. И двете изражения бяха искрени. Никой не беше имал по-внимателна и по-смъртоносна болногледачка от Далия Айяд.
Четири нощи беше спала на дюшек в стаята на болницата в Ню Джърси. Не смееше да го остави сам от страх да не започне да бълнува нещо за мисията им. Той беше бълнувал, но за Виетнам и за хора, които тя не познаваше. За Маргарет също. Една вечер неспирно повтаряше: „Прав си, Джъргънс.“
Не знаеше дали напълно е загубил ума си. Знаеше, че до удара остават дванайсет дни. Ако можеше дотогава да го спаси, щеше да го направи. Ако не… е, и без това щеше да умре. Едната смърт не беше по-лоша от другата.
Знаеше, че Фазил бърза. Но бързането беше опасно. Беше решила, че ако Ландър не е в състояние да лети и алтернативният вариант на Фазил не й хареса, ще елиминира Фазил. Бомбата беше прекалено ценна да я похабят в набързо проведена акция. Беше много по-ценна от Фазил. Никога нямаше да му прости, че поиска да се измъкне от прякото си участие в удара в Ню Орлиънс. Клинченето му не беше поради нервен срив, както беше станало с японеца, когото застреля преди атентата на летище „Лод“. Дължеше се на нещо много по-лошо — на лични амбиции.
— Дръж се, Майкъл — прошепна тя. — Моля те, дръж се.
Рано сутринта на първи януари федералните агенти и местната полиция се пръснаха по летищата, които обграждаха като пръстен Ню Орлиънс — „Хума“, „Тибодо“, „Слайдел“, „Хамънд“, „Грейтър Сейнт Тамани“, „Гълфпорт“, „Стенис Интернешънъл“ и „Богалуза“. Докладите им постъпваха цяла сутрин. Никой не беше забелязал Фазил или жената.
Корли, Кабаков и Мошевски отидоха на „Ню Орлиънс Интернешънъл“ и на „Лейкфронт“. Никакъв успех. Връщането към града беше мрачно. Корли провери по радиото и му казаха, че всички сведения от митниците и от Интерпол на входните пунктове в страната са отрицателни. Нямаше и помен от либийския пилот.
— Копелето може да отива къде ли не — отбеляза Корли и настъпи педала на газта.
Кабаков гледаше през прозореца, потънал в кисело мълчание. Само Мошевски не изпитваше тревога. Предишната вечер, вместо да си легне, беше отишъл да гледа нощната програма в бар „Хотси-Тотси“ на улица „Бърбън“ и сега спеше на задната седалка.
Тъкмо завиха по „Пойдрас“ към сградата на ФБР, когато, подобно на огромна птица, подплашена от скривалището си, хеликоптерът се издигна над околните сгради и се задържа над Суперкупола. Под корпуса му висеше тежък квадратен предмет.
— Хей, хей, хей, Давид! — възкликна Корли. Наведе се над кормилото да погледне нагоре през предното стъкло и натисна спирачките. Колата зад тях сърдито избибипка и ги заобиколи отдясно. Устните на шофьора се движеха зад стъклото.
Сърцето на Кабаков подскочи, като видя хеликоптера, и продължи да се блъска в гърдите му. Знаеше, че още е рано за удара, виждаше, че от хеликоптера виси някаква машина, но гледката прекалено пасваше на представата, запечатана във въображението му.
Площадката за приземяване беше в източния край на строежа. Корли паркира колата на сто метра, зад купчина греди.
— Ако Фазил наблюдава мястото, ще е по-добре да не те вижда — каза Корли. — Ще ида да взема каски. — Изчезна на строителната площадка и след минути се върна с три жълти пластмасови каски с предпазни очила.
— Вземи бинокъла и се качи горе на купола, където онази дупка гледа към площадката за приземяване — нареди Кабаков на Мошевски. — Стой в сянката и огледай прозорците на сградите наоколо, всички високи места и периметъра на площадката, на която товарят хеликоптера.
Мошевски беше тръгнал, преди Кабаков да довърши фразата.
