Най-накрая Кларис ми разказа местната легенда. През Средновековието, когато било основано селището Ла Верж, от небето долетял метеор. Светлината му прорязала тъмнината. Метеорът паднал върху хълмовете на север оттук. Изригнали пламъци. Дърветата изгорели. Било късно през нощта. Малко селяни го видели. Мястото на удара било твърде далеч от свидетелите на явлението, за да се втурнат през нощта да видят кратера. На сутринта димът се бил разнесъл. Пламъците били угаснали. И въпреки че малцината свидетели се опитали да открият метеора, липсата на пътищата, които сега съществуват, затруднила дотам тяхното търсене през непроходимите хълмове, че те се обезкуражили. Няколко от тях обаче продължили упорито. И една съвсем малка част от тези, които завършили успешно търсенето, се завърнали, олюлявайки се в селото, като бръщолевели нещо за болки в главата и малки зейнали усти. Те чертаели с пръчки безумни картини в прахта и накрая си изболи очите. През вековете, както се говори в легендата, подобни самоосакатявания се случвали винаги, когато от онези хълмове се завърнел някой търсач на кратера. Неизвестното плашело хората. Хълмовете, придобили зловредна сила, станали табу. Нито един селянин, тогава или сега, не ходел на онова място, където „божият жезъл бил докоснал земята“. Поетично описание на адския метеорен удар. Ла Верж.
Аз не правя очевидния извод, че метеорът е донесъл спори, които са се размножили в кратера, превърнал се в дол, обрасъл постепенно с кипариси. Не, за мен метеорът бе причината, а не резултатът. Видях пещерата сред кипарисите, а от нея малки усти и сгърчени тела, приличащи на насекоми — о, как стенеха! — бълваха нещо. Те се вкопчваха в листата на кипарисите, размахваха страдалчески ръце, падаха обратно и веднага биваха замествени от други бълващи изтерзани души.
Да. Души. Защото метеорът, продължавам да твърдя това, беше само причината. За мен резултатът беше отварянето на ада. Малките стенещи усти са прокълнатите, какъвто съм и
Говоря. Това някак помага. Кларис записва думите ми, докато любовницата й разтрива раменете ми.
Картините ми са блестящи. Ще бъда признат за гений, както винаги съм мечтал.
На такава цена.
Главоболието ми се засилва. Оранжевото е по-ярко. Синьото — по-тревожно.
Правя всичко възможно. Мъча се да бъда по-силен от Майърс, чиято издържливост продължи само няколко седмици. Ван Дорн е устоял една година. Може би гениалността е сила.
Мозъкът ми се подува. Заплашва да разцепи черепа ми. Разпукването на зейналите усти.
Болките в главата! Казвам си да бъда силен! Още един ден. Още един порив да завърша още една картина.
Острият край на четката за рисуване ме подканва. Всичко, с което да изрежа парещата болка в мозъка ми, да пронижа очите си, за да намеря екстаза на облекченито. Но трябва да издържа.
На масата, близо до лявата ми ръка, ножицата чака.
Но не днес. Не и утре.
Ще надмина Ван Дорн.
