Сигурно сте прочели за мен в тазсутрешния вестник. Ако живеете близо до кръстовището на „Бентън“ и „Сънсет“, значи аз съм хлапето, което обикновено ви го носи. Но не и днес, понеже съм в болницата със счупена ръка и нещо, което докторът нарича „фрактура на черепа“. Днес ви го е донесъл моят баща. Да си призная честно, маршрутът ми липсва. Разнасям вестници от деветгодишна възраст, вече три години, и ми е станало навик да ставам сутрин в пет и половина, дори на Коледа и на Нова година. Но ако си мислите, че тази сутрин съм спал до късно, значи се лъжете. Медицинските сестрите ме събудиха по същото време, по което майка ми обикновено ме сбутва да изпълзя от леглото и ми заръчва да се облека добре, преди да изляза навън с вестниците, защото снежните утрини напоследък са ужасно студени. Трябва да изминете маршрута си пеша, вместо с колело, и това ви отнема половин час повече, особено когато слънцето не бърза да изгрее и е толкова тъмно, че понякога не можете да различите номерата на къщите, ако ви се наложи да търсите адреса на нов абонат.
Един човек на „Гъзет“ минава с камион и оставя вързопа вестници пред вратата на дома ни, а баща ми ги взема оттам и ги нарежда в сака ми, докато се обличам. Често върху тях има картичка с името на нов абонат или на такъв, който не иска да получава повече вестника, и в тези случаи двамата с майка ми трябва да прибавим или задраскаме името в списъка ми и да изчислим колко ми дължи абонатът, особено ако започва или спира да получава „Гъзет“ в средата на седмицата. Да разнасяш вестници е доста сложно, но баща ми казва, че то ще ме научи на бизнес, а и със заработените пари мога да си купувам компактдискове и видеоигри, въпреки че винаги внасям една трета от сумата в банковата си сметка.
