Не се опитах да споря. В Кроуел живеят четирийсет хиляди души. Ако приемем, че три четвърти от тях са абонирани за вестника и повечето разносвачи имат по четирийсет абоната, това прави седемстотин и петдесет вестникарчета. Пресметнах го на джобния калкулатор на баща ми. Сигурно ще се изненадате — толкова много разносвачи на вестници! — ако самите вие не сте такива. Но ако обикаляте улиците в пет и половина сутринта като мен, ще срещнете много от нас. Почти на всеки ъгъл ще видите хлапе, което върви по алеята към нечия къща и оставя вестник пред вратата. Като не броим момчето от Гренит Фолс, излиза, че са изчезнали две вестникарчета от седемстотин и петдесет. Този факт би трябвало да наклони везните в моя полза, но аз смятах, а и майка ми бе на същото мнение, че наличието на толкова много разносвачи на вестници просто предлага по-голям избор на маниака. Обичах да играя на видеоигри и всичко останало, но не си заслужаваше за парите, които получавах, да изчезна като другите момчета със захвърлен зад някакви храсти сак, където впрочем откриха и този на третото хлапе, когато спря да вали сняг. След като помогнахме на татко да си легне, мама погледна през прозореца на всекидневната и някак странно изхълца. Отидох до нея и видях къщата отсреща, цялата покритата със сняг, който блестеше под светлината на уличната лампа. При други обстоятелства тази гледка щеше да ми подейства успокояващо, като пейзаж от коледна картичка. Но сега изпитах отвращение, сякаш чувствах, че под цялата тази белота се крие нещо грозно. Чух как майка ми включи газовата печка. Топлият въздух пропълзя под крачолите на пижамата ми. Въпреки това потръпнах.
И така, реших да спра с разнасянето на вестници. Но както казва татко, всеки от нас има в себе си нещо, наречено биологичен часовник. Дължи се на стереотипа. Благодарение на него знаете, без да сте погледнали часовника на ръката си, че всеки миг ще започне любимата ви телевизионна програма или че е крайно време да се прибирате вкъщи, защото вечерята е готова. Така че въпреки решението си, на следващата сутрин се събудих както обикновено в пет и половина, и то без помощта на мама. Казах си, че трябва да побързам със ставането. След това се сетих, че вече няма да разнасям вестници. Отпуснах се обратно в леглото и се опитах да заспя отново, но непрекъснато поглеждах към дигиталния будилник, който мама и татко ми подариха миналата Коледа, и виждах как червените цифри се сменят. 5:40. После 5:45. Започнах да се чувствам ужасно виновен, все едно съм направил нещо лошо. Измъкнах се от леглото, дръпнах пердето на прозореца и се взрях в тъмнината към мястото, където затрупаната със сняг алея пред къщата ни се вливаше в улицата. Веднага забелязах следите, оставени от камиона на човека от „Гъзет“, който бе свалил моя вързоп с вестници. Самият вързоп лежеше на алеята, потънал дълбоко в снега. Беше сложен в найлонов чувал, за да не се мокри — голяма черна фигура на фона на безкрайната белота.
Не можех да откъсна очи от него. Вчера беше неделя и редакцията на „Гъзет“ не работеше. А в понеделник отворяше едва след осем, така че не бях успял да ги уведомя, че се отказвам. Представих си как абонатите ми стават с намерението да прочетат днешния си вестник, докато закусват, но той не ги очаква пред вратите им. После си помислих за всичките четирийсет обаждания, които скоро щяхме да получим, за ядосаните хора, които щяха да питат какво става с вестника им. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах; накрая се сетих за думите на баща ми: „Има само един начин да се свърши една работа и той е правилният.“ Нахлузих дънките, пуловера и шубата. Събудих баща ми, чието лице ми се стори някак остаряло, навярно заради тежкия ден, който бе изкарал вчера в бурята. Казах му, че трябва да разнеса вестниците, а той примигна, след това кимна със стиснати устни, сякаш не бе съгласен, но ме разбираше.
