Баща ми се опита да ми обясни. Мисля, че разбрах, но не съм съвсем сигурен. Съпругата на господин Бланчард била умряла преди три месеца. Аз си мислех, че е жива, но явно съм грешал. Двамата с жена му никога не били имали деца и господин Бланчард се чувствал толкова самотен без нея, че искал да има в къщата си някой, за когото да се грижи, например син. Първото момче, което отнесъл у дома си — онова вестникарче от Гренит Фолс, — отвлякъл, когато преди два месеца отишъл на посещение при сестрата на жена си. После поискал да има още един син и още един и отвлякъл двете момчета от нашия град. Направил го, когато валяло сняг, за да прикрие следите си. Още ми прилошава, като си помисля как, след като осъзнавал, че момчетата са мъртви, той ги отнасял в гаража си, нареждал ги в ъгъла и ги покривал с парче брезент, сякаш били „наръч дърва“, както се изрази един репортер. Било студено и телата замръзнали. В противен случай гаражът щял да се размирише като онази къща, за която ви разказах. Сега се питам дали, когато виждах господин Бланчард да ридае на масата, той е плачел за жена си или защото е разбирал какво прави, но не е можел да се спре. Донякъде го съжалявам, но от друга страна, непрекъснато си мисля за онези изчезнали момчета и колко уплашени трябва да са били, когато старецът ги е нападал в бурята, и как беше коленичил до мен с вдигнат за удар чук. Струва ми се, че няма да забравя това цял живот. В началото ви казах, че тази сутрин сестрите ме събудиха рано, по времето, по което майка ми ме буди да тръгвам на обиколката си. Признавам, че излъгах. Не ме събудиха сестрите. Събудих се сам, с писък, защото сънувах спускащия се над главата ми чук и кръвта по вестниците ми. Сестрите дотичаха в стаята и оттогава не се отделят от мен нито за миг. Мама и татко също са тук, казват, че и ключицата ми е счупена, но от всичко най-много ме боли ръката.
От „Гъзет“ изпратиха при мен Шерън, но съм сигурен, че тя щеше да дойде да ме види и без поръчението на шефа си. Не знам защо записва в тефтера си всичко, което ви разказвам, при положение че касетофонът й е включен на запис. Трябва да видите как се усмихва, докато говоря за нея. Казва, че ще публикува историята ми във вестника и че шефът й ще ми плати за това. Парите няма да са ми излишни, защото докторът ме предупреди, че за известно време няма да мога да разнасям вестници. Въпреки всичко, което се случи, когато се оправя, смятам да тръгна пак по маршрута си. В края на краищата вече се разбра защо са изчезнали онези момчета, пък и не може да има толкова много лоши хора, като господин Бланчард, макар баща ми да твърди, че вече започва да се чуди. Току-що бил прочел във вестника за едно момиче-куриер от Ешвил, което някой се опитал да набута в колата си. Накъде е тръгнал този свят, щом дори децата, които разнасят вестници, не могат да се чувстват в безопасност? Татко смята, че скоро никой няма да иска да излиза от дома си.
Няма значение. Предупредих Шерън, че няма да говоря дълго. Вече ми се доспива, пък и не вярвам, че „Гъзет“ ще публикува всичко това, ала тя твърди, че историята ми е изключителна и може да я откупят и други вестници. Мама казва, че се надява да не се възгордея сега, когато съм известен, но аз не се чувствам такъв. Чувствам се зле. Все пак се надявам, че абонатите ми ще се радват да прочетат моя разказ, защото аз ги харесвам. И дано не са забравили за обещаните бакшиши, защото има нова видеоигра, която искам да си купя. Баща ми влезе в стаята и чу последните ми думи. Пак повтори, че съм роден бизнесмен и че когато порасна, сигурно ще гласувам за републиканците. Все още не съм разбрал какви са тези републиканци, но в главата ми се върти една мисъл. В квартала има няколко нови семейства. Ако отида да поговоря с тях и им покажа бинтованата си глава и гипсираната си ръка, може би ще успея да ги убедя да се абонират за вестника. В момента тече ново състезание. Хлапето, което се сдобие с най-много нови клиенти, цяла година ще ходи безплатно на кино. Остава да прибавят и безплатни пуканки.
