Знам, че си задавам тези въпроси само за да забавя влизането си в обора. А не бива. Вземам електрическото фенерче, което стои в едно чекмедже в кухнята, отключвам вратата, прекрачвам бързо прага с вдигнат за удар бастун и включвам фенерчето. Преградите на боксовете все още си стоят, макар и килнати, както и част от оборудването — буталата за биене на масло и гюмовете са потъмнели и ръждясали, покрити с паяжини и прах. Тежката миризма на гниеща дървесина и мухлясало сено се смесва със свежия влажен мирис на дъжда, който прониква през цепнатините в тавана и стените.
Докато осветявам ъглите и боксовете, а постройката скърца от поривите на вятъра, се опитвам да обуздая страха си. Спомням си как изглеждаше оборът в детството ми — кравите чакаха в боксовете да бъдат издоени от баща ми, стените бяха здрави, не пропускаха вятър и вътре беше топло, освен това нямаше врата, която да го свързва с къщата, защото татко не желаеше на майка да й мирише на добитък, докато готви в кухнята.
Шаря с лъча на фенерчето по стените, като описвам светлинни дъги в мрака, и се приближавам към боксовете, а в съзнанието ми изплува неканен споменът за онази есен, когато бях на десет. Тогава подранила снежна буря натрупа за една нощ четири стъпки сняг. На сутринта, въпреки че продължаваше да вилнее със същата сила, баща ми излезе да издои кравите. Стана обяд, после дойде вечерта, а него още го нямаше. Телефонните кабели бяха прекъснати и понеже нямаше как да повикаме помощ, нито да си проправим път през снежната виелица, двамата с майка ми цяла нощ будувахме и чакахме вятърът да утихне. На разсъмване бурята най-сетне спря и ние излязохме в ослепителната белота навън, за да открием пощурелите в боксовете си неиздоени крави и баща ми — замръзнал в снега насред съседната ливада, където навярно се е лутал, изгубил ориентир във виелицата.
До него лежеше вкочаненият труп на лисица, а лицето му бе толкова обезобразено, че го погребаха, без да изложат тялото му за поклонение. Няколко дена по-късно снегът се разтопи, ливадата се превърна в море от кал, а майка ми се погрижи да сложат врата между къщата и обора. Преди да излезе в бурята, баща ми е трябвало да завърже за китката си единия край на въже, а другия — за къщата, така че да намери обратния път, ако се изгуби. Той не беше глупав човек, просто беше прекалено припрян.
Ето за какво си спомням, докато проверявам с фенерчето боксовете, ужасен от възможността да намеря във всеки от тях Мег и Сара или маниака. Мисля си как двамата с майка търсехме баща ми, а сега търся сам жена си и дъщеря си, как някога си бъбрех с татко, докато му помагах да издои кравите, а тук беше топло и приятно и ухаеше на прясно сено, на жито и на оборски тор — една специфична миризма, която за учудване на моите родители, винаги ми е харесвала. Знам, че ако не мисля за онези добри времена, сигурно ще полудея. Страх ме е от това, което мога да открия. Моля се на господ Мег и Сара да са живи.
Какво може да им е сторил непознатият? Какво може да е причинил на едно петгодишно момиченце? Да го изнасили? Да го наръга с нож? Дори да не е убил Сара, тя може да е умряла от загубата на кръв.
Тогава чувам, че майка ме вика. Вече мога да се махна от обора. Изпитвам срам и облекчение. Трябва да намеря Мег и Сара, да се опитам да ги спася. Но нямам търпение да поговоря с майка си. Тя може да ми каже какво се е случило, къде да ги търся. Като размахвам фенерчето в кръг около мен, за да не позволя на маниака да ме нападне в гръб, се измъквам през вратата и я заключвам.
Изтичвам горе. Майка ми седи неподвижно на леглото. Искам да получа отговор на въпросите си, да я сграбча и разтърся, за да я накарам да проговори, но така само ще я изплаша още повече и може да се затвори завинаги в себе си.
— Мамо — казвам нежно и я докосвам внимателно, като едва сдържам нетърпението си. — Кой ти причини това? Къде са Мег и Сара?
Тя се усмихва, успокоена от присъствието ми. Но все още няма сили да ми отговори.
— Мамо, моля те. Знам какъв шок си преживяла. Но ти трябва да ми помогнеш. Трябва да ми кажеш къде са, къде да ги търся.
— Кукли — прошепва тя.
Побиват ме тръпки.
— Какви кукли, мамо? Да не би тук да е дошъл мъж с кукли? Или самият той е изглеждал като кукла? Бил е маскиран като кукла, така ли?
Твърде много въпроси. Тя само примигва.
— Моля те, мамо, кажи ми. Къде са Мег и Сара?
— Кукли — пак прошепва тя.
И отново, както когато виждам непокътнатата сатенена покривка на леглото на Сара, ме обзема предчувствие, започвам да се досещам какво е станало, но не мога, не искам да повярвам, че това е възможно.
— Да, мамо, куклите — казвам на глас, като отхвърлям подозрението си. — Моля те, кажи къде са Мег и Сара.
— Ти вече си голямо момче. Трябва да спреш да се държиш като дете. Сега, когато баща ти го няма, ти си мъжът в тази къща. Трябва да бъдеш смел.
— Не, майко. — Поклащам глава, усещам болка в гърдите.
