— Сигурно е много хубаво да имаш приятелка, която десет минути след раздялата ви вече има нужда да говори с теб — каза Шарлът.
Усмихнах се.
— Така е наистина.
— Двете с Джъстин също ли бяхте толкова близки?
Въпросът й ме хвана неподготвена, но все пак успях да отговоря.
— Още повече. — Което беше трудно за вярване, тъй като с Пейдж имахме много повече общо, отколкото със сестра ми сме имали някога… но все пак беше истина. — Може ли и аз да те питам нещо?
— Естествено. — Тя изглеждаше поласкана.
Погледнах я.
— Нещо лично е.
— Няма значение.
Внимателно подбрах думите.
— Имала ли си някога връзка? Имам предвид истинска връзка, с някого, когото не си…
— На когото не съм повлияла чрез силата си ли?
Въздъхнах.
— Точно така.
— Не.
Сърцето ми се сви.
— О!
Тя бавно притисна колене до гърдите си и обви ръце около тях.
— Когато се преобразих, бях само на тринайсет. А това, за жалост, е твърде крехка възраст, за да обичаш и да бъдеш обичан истински в замяна.
— Ами след това? Никога ли не си имала гадже? — Думата прозвуча нелепо, особено в сравнение с онова, което имаше между мен и Саймън, но беше единствената, която ми дойде наум.
— Не и в обичайния смисъл на тази дума. Животът на една сирена — особено когато не използва силата си — може да бъде много самотен.
Погледнах бегло към къщата. Когато видях, че кухнята е тъмна, а в дневната просветва екранът на телевизора, продължих:
— Ами татко? Дори към него ли не изпитваше нищо?
— Напротив. При това чувствата ми бяха много силни. Баща ти беше и продължава да е прекрасен човек.
— Значи, ако се бяхте срещнали при други обстоятелства, докато той е още свободен… смяташ ли, че между вас щеше да се получи нещо повече?
Тя откъсна поглед от хоризонта и спря очи върху мен.
— Мисля, че бих направила всичко възможно това да стане.
— Какво щеше да направиш?
Тя не отвърна веднага и аз се уплаших, че изобщо няма да го направи — че въпреки обещанието да отговори на всеки мой въпрос, все пак има някаква граница. И аз току-що съм я преминала. Но после тя отново се обърна към водата и каза:
— Щях да го убедя, че не съм това, което съм.
Из главата ми взеха да се въртят десетки нови въпроси. Като например
— Предполагам, че истинският ти въпрос е как вие двамата със Саймън може да продължите от тук нататък след всичко, което се случи миналото лято. И дали може да създадеше същите отношения като другите млади хора. Права ли съм?
Отговорът се състоеше от една-единствена дума, но ми беше много трудно да я произнеса.
— Да.
В брега се разби голяма вълна. Шарлът се дръпна назад, когато водата я обкръжи. Изчака да се оттегли обратно, после продължи.
— Ванеса, ако двете не бяхме толкова здраво свързани, отговорът ми щеше да е прост: не можете.
— Но…
— Ти го обичаш. Той също те обича, независимо от случилото се.
— За първото си права. Но не съм убедена за второто.
Тя протегна ръка и, без да поглежда към мен, я постави върху коляното ми.
— И за него съм права.
С нея ставаха двама. Двете с Пейдж бяха толкова сигурни в нас със Саймън, че скоро щяха да поръчат цветя и да ангажират диджей.
— Нали това би трябвало да е достатъчно — истинското, силно, неумиращо чувство, което изпитвате един към друг. Тъй като любовта ви е по-силна от всичко останало, тя би трябвало да оцелее въпреки всички препятствия.
Точно на това се надявах и аз, но си дадох сметка колко е наивно, когато го чух от нейните уста.
— Само че това не е достатъчно — продължи Шарлът.
— Откъде знаеш? Нали ти самата никога не си се влюбвала? — Ахнах и запуших устата си с ръка. — Извинявай. Казах ужасно нещо.
— Няма нужда да се извиняваш. Въпросът ти е правилен. — Тя още по-силно притисна колене към гърдите си. — Знам това, защото съм виждала какво става с безчет други двойки. Както една обикновена жена е убедена, че всичко е подвластно на любовта, така мисли и сирената. Докато не се увери в противното. Дори връзката да започне добре, тя не може да оцелее при всички изпитания, които й предстоят.
— За жаждата ли говориш? За тая немощ? Или за непрекъснатата нужда да плуваш? — Разтърсих глава. — Саймън ще приеме всичко това. Той дори е готов да ме защитава, да се грижи за мен. — В това бях много по-сигурна, отколкото дали още иска да е с мен.
Очите й потърсиха моите.
— Прекрасно… но въпреки това не е достатъчно.
— Ама…
— Това не е всичко, Ванеса. — Тонът й стана остър. — Жаждата, премалата, останалите нужди на твоето тяло… това е само началото. Особено за ненофарите. Способностите ни са много по-големи от тези на нашите себеподобни, затова и нуждите ни са повече.
— Какво искаш да кажеш?
