Реших да последвам съвета на Шарлът. Част от мен наистина искаше да постъпи така, но по-важното беше, че Джъстин би ме посъветвала същото. Веднъж в детството ми, когато една нощ лежах будна, прекалено уплашена, за да заспя, тя ми каза да си представя, че тъмното всъщност е светло. Сега — сигурна съм — щеше да ме посъветва да си представя, че положението не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Щеше да настоява, че само това е начинът да не се парализирам от страх и да пропусна единствената си възможност.
И щеше да е права.
Въпреки това много трудно щях да накарам Саймън да забрави събитията от последните дванайсет месеца — или поне да не се фиксира върху тях. Та нали той все пак беше господин Всезнайко, който подлага всичко на съмнение. Таях слаба надежда, че поне малка частица от него иска същото като мен и ако действам правилно, той ще се отпусне достатъчно, че да можем пак да си приказваме или да мълчим, да се смеем или да не се смеем, както винаги е било.
Само трябваше да намеря подходящия подход. Никога досега не бях подготвяла любовна среща (двамата със Саймън официално станахме двойка отскоро и не ми се беше налагало), но когато избирах мястото, държах на две основни неща.
Първо, трябваше да е такова, където никога преди не сме ходили заедно.
И второ, не трябваше да е близо до океана.
Ето защо близо седмица след разговора ни с Шарлът на плажа ние пътувахме към Крофорд, малко градче на два часа западно от Уинтър Харбър. Според задълбоченото ми интернет проучване то имаше старинен чар, беше тихо и заобиколено от планини — идеалното място за възобновяване на една романтична връзка.
Както и за закуска, оказа се.
— Не ми спомена, че днешното приключение включва и най-хубавите палачинки на света. — Саймън напъха препълнената вилица в устата си.
— Нима? Ами стана ли дума за най-сладкия и ароматен кленов сироп в Мейн?
— Той е домашно приготвен — намеси се сервитьорката, допълвайки чашите ни с вода. — Направен е от дърветата, под които седите.
Вдигнах поглед към разлистените клонаци над главите ни. Слънчевите лъчи се промъкваха през листака и грееха лицето ми. В ресторанта, който на пръв поглед приличаше повече на западнал бордей, имаше много свободни маси — само един-двама фермери се наслаждаваха на сутрешното си кафе. На влизане повечето от тях едва ни погледнаха, но един си изпусна ножа и трудно успя да го намери, тъй като гледаше мен, вместо към пода. Този изблик на внимание беше достатъчен, за да поискаме маса навън, където очевидно беше доста хладно за останалите посетители.
Сведох очи обратно към масата. Саймън ми подаваше солницата.
— Е, сиропът не е чак толкова сладък — казах.
— Не искаш ли да си сложиш малко във водата?
Взех парче препечена филийка от чинията си и съсредоточено задъвках.
— Не. Добре съм си и така.
— Но нали това те предпазва от обезводняване?
— Точно така. — Свих рамене. — От време на време.
Сърцето ми заблъска в очакване той да ме попита още нещо. Когато не го направи, вдигнах очи и го видях да дъвче, а солта си стоеше където й е мястото — до черния пипер.
— Как откри това място? — попита Саймън. — Доста е встрани от отъпканите маршрути.
— Дочух едни клиенти в ресторанта на Бети да говорят за него. — Този отговор беше дълго репетиран, така че да не се досети за безкрайните часове, прекарани в проучване на местата за идеална любовна среща. — Разправяха, че е страхотна дестинация за еднодневна екскурзия и че гледката покрай пътя е удивителна.
— Определено имат право. След като си пътувал по тях двайсетина години, всички китни междуградски пътища започват да си приличат. Но този, с това слънце, което наднича иззад хълмовете! И всичките тези цветя, които така ухаят, сякаш са направо под носа ти.
— Не е зле — казах.
Той се ухили.
— Никак даже.
Отвърнах на усмивката му и тялото ми се отпусна. Досега всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Когато предишния ден Саймън дойде в ресторанта на Бети да си вземе обяда и го попитах иска ли да прекараме цял един ден заедно, той се съгласи без колебание. Дори не попита къде ще ходим и защо. Просто се съгласи и каза да му пиша за подробностите по-късно. Щом му предложих рано сутринта да предприемем едно минипътешествие, той след секунди отговори, че това изглежда чудесен вариант за преди обяда. Когато го взех на другата сутрин, небето едва беше започнало да се обагря от сиво към розово. Чакаше ме пред портата на фамилната им къща и затича към джипа още преди да съм спряла. Докато пътувахме, говорихме малко, главно за работата на всеки от нас или за песните, които пускаха по радиото. През повечето време обаче мълчахме, поглъщайки свежия въздух и гледката наоколо.
Всичко се оказа толкова хубаво, че бях готова да призная тази формула за действаща.
— Пропуснах да ти кажа — обади се по едно време той, — че двамата с Кейлъб пуснахме обява в сайта на „Хералд“. В раздела за изгубени и намерени вещи. Решихме, че този, който е изпуснал фотоапарата, отчаяно ще иска да си го върне и ще се обади.
Но можеше и да не го направи.
