Дори да ме беше чула, Пейдж не го показа. Изражението й остана непроменено, докато вървях към малкия подиум.
— Ето го и него! А сега нека отново аплодираме нашия очарователен салонен управител!
Връчих й пакета с усмивка, помахах отново и отстъпих в дъното на салона. Кожата ми гореше от вперените в мен погледи.
— А сега да видим какво имаме тук… — Пейдж подаде микрофона на вокалиста на групата, който го сграбчи с две ръце, сякаш се страхуваше да не го изпусне и да разочарова хипнотизиращото момиче пред себе си.
Усмивката й стана още по-широка, докато развързваше лентата и внимателно разопаковаше пакета. После се наведе към микрофона.
— Изглежда, ще ни трябва още по-голяма сцена, защото сред нас има комедиант!
Тя вдигна над главата си плюшената играчка — косатка, — за да я видят всички. Според мен това беше по-скоро странно, отколкото забавно, но в салона се надигнаха смехове, когато рибарите я видяха.
— Само не ми казвайте, че това е сериозно предложение — продължи Пейдж. — Нашият нов портал е красив, но едва ли би издържал косатка, която тежи пет тона!
Това предизвика нова вълна от смехове. Пейдж се присъедини към тях, а звукът на гласа й накара рибарите да се почувстват още по-щастливи. Дамите в салона не изглеждаха толкова доволни, но Пейдж сякаш не забелязваше това.
Или напротив. Секунда по-късно усмивката й замръзна, после изчезна.
Тя обаче не гледаше към пълния салон, а към плюшената играчка в ръцете си. Обърна я от другата страна и я приближи към очите си. При това движение под светлината на портативните прожектори над подиума на врата на косатката проблесна нещо. Приличаше на пламъче от клечка кибрит, но беше сребърно вместо златисто.
Пейдж захвърли играчката и се втурна навън. Чух я да вика… но устните й не помръдваха.
— Слава богу!
Застанах на вратата на кухнята все още с ключовете от колата в ръка. Мама се хвърли към мен, притиснала ръка към гърдите си.
— Минава полунощ — добави тя.
— Обадих ти се три пъти — отговорих, — за да ти кажа, че ще закъснея; за да ти кажа, че още ще закъснея и най-накрая да ти кажа, че вече тръгвам от ресторанта.
Тя ме стисна в прегръдката си.
— Ти си добра дъщеря. Но от последното ти обаждане минаха четиридесет и пет минути.
Докато прегръщах мама, надзърнах към дневната. Татко стоеше между дивана и масичката за кафе и толкова силно стискаше чашата с вино, че дори през една стая виждах побелелите му кокалчета.
— Съжалявам. — Дръпнах се от мама, за да не усети как учестено бие сърцето ми, докато я лъжа. — Колата на Пейдж не запали и трябваше да я откарам до тях.
Мама въздъхна. Татко кимна. А аз си мислех за истинската причина за закъснението — параноята така ме тресеше, че смених посоката осем пъти, щом видех фарове зад мен, за да заблудя евентуалните си преследвачи. Успях да се откъсна прекалено лесно, което означаваше, че може би не са ме следили, но въпреки това пътят от ресторанта на Бети до нас, който обикновено траеше петнайсет минути, сега ми отне тройно повече време.
— Нали вече съм тук. — Опитах се гласът ми да прозвучи безгрижно. — Напълно съм изтощена. Май само ще поплувам и отивам в леглото.
Целунах мама по бузата и тръгнах към татко да кажа лека нощ и на него. Когато приближих, той сложи ръка на рамото ми. Жестът му беше едновременно нежен и твърд.
— Искаме да поговорим с теб — каза.
— Не може ли да почака до утре сутринта? — попитах, защото гласът му беше сериозен, а аз не знаех дали ще понеса още драматични преживявания тази вечер. Освен това обещах да звънна на Саймън, щом се прибера, защото той се тревожеше не по-малко от родителите ми, знаех го.
— Боя се, че е невъзможно. — Татко посочи фотьойла от другата страна на масичката за кафе. — Седни, моля те.
Погледнах към мама, която взе чашата си с вино и седна до татко на дивана.
— Празнуваме ли нещо? — попитах, отпускайки се на стола. Родителите ми винаги пиеха по чаша вино на вечеря, но вечерята беше свършила преди часове. Обикновено по-късно след това минаваха на безкофеиново кафе или чай.
— Може да се каже — отвърна мама.
— Не ми се виждаш щастлива — казах.
— Имаме оферта. — Татко свали очилата, приведе се напред и пъхна събраните си длани между коленете. — Става дума за къщата край езерото.
Противоречието между печалните лица и изборът на питие най-после намери своето обяснение. Сърцето ми едновременно подскочи и се сви.
— Това е добра новина, нали? — попитах. — Но в същото време и тъжна, защото къщата вече няма да е наша… Поне грижите ни ще са с една по-малко.
— Наистина е добра новина. — Мама потри ръка в гърба на татко. — Което ще рече, че нямаме повече работа тук.
Отново се почувствах объркана и недоразбрала.
— Какво искаш да кажеш?
— След като продадем къщата край езерото, вече нищо не ни задържа тук — каза татко, сякаш това обясняваше всичко.
— Тук? — повторих. — Говориш за тази къща, или за Уинтър Харбър изобщо?
— И за двете — намеси се мама.
