— Извинете — тръснах глава, — но нещо не разбирам. Та ние току-що купихме тази къща. Мамо, ти току-що завърши обзавеждането. Ако е трябвало да останем само докато продадем къщата край езерото, защо беше всичко останало?
Опитвах се да остана спокойна и разсъдлива. В противен случай трябваше да се метна пак на джипа, да отида при Саймън и да се закопчая за него с чифт белезници.
Вместо да отговори, мама взе бутилката вино от масичката. Проследих движението й и забелязах вестника, послужил за подложка. Заглавието на първа страница крещеше:
— И искате да се махнете заради това? — попитах.
— Виждаш ли някоя по-добра причина? — тихо отвърна татко.
Сещах се за различни причини — че преди жертвите бяха мъже, а сега са жени — но те не бяха по-добри.
— Решихме да не прибързваме, когато откриха първото момиче — продължи татко с треперещ глас, — но след този случай повече не можем да чакаме.
— Ванеса — наведе се мама към мен, — досега мислехме, че всичко лошо е останало зад гърба ни.
— Но сега не са… — Спрях насред думата. — Сега не е като миналото лято.
— Няма значение — отвърна мама. — Стават неща, които не би трябвало да се случват. Ако имаше и най-малък признак, че подобно нещо е възможно, никога не бихме се върнали.
— Не можем да си позволим да те изложим на опасност — добави татко.
— Изобщо не съм изложена на опасност. Добре съм. Нещо повече — чувствам се великолепно. — Посегнах към лампата до стола си и я запалих. — Вижте — не изглеждам ли прекрасно? Не съм ли здрава?
— Наистина си прекрасна — призна мама, — но…
— Това е защото вие сте тук. Защото плувам в океана и дишам солен въздух. Тук е мястото ми, тук
— Не е нужно да се връщаме в Бостън. — Татко погледна към мама и тя кимна. — Мислехме да опитаме в Калифорния или в Орегон, а защо не и на Хаваи. Нищо не пречи да сме край океан чак до края на лятото, просто няма да е Атлантическият, а ще е Тихият океан.
Очите ми се навлажниха.
— Ами Пейдж?
— Тя е най-добрата ти приятелка — каза мама — и ще те разбере. Дори може да дойде с нас, стига да иска.
— Не може да остави ресторанта. — Поех си дълбоко въздух и преглътнах сълзите. — А какво ще стане с Шарлът.
— Тя и без това нямаше намерение да се задържа дълго тук — отвърна татко. — Ти сама го знаеш.
Сведох глава. Сълзите покапаха в скута ми. Не им обърнах внимание.
— Колкото до Саймън — започна меко мама, като опипваше почвата, предполагайки съвсем правилно за какво мисля в момента, без да смея да го изрека, — той също би те разбрал.
— Той може ли да дойде с нас? — попитах.
Мама се поколеба.
— Не съм сигурна, че това е добра идея. Вие двамата рано или късно ще трябва да се сбогувате. Може би така ще е по-безболезнено.
Но нямаше да е така. Раздялата със Саймън, дори за ден, винаги ми причиняваше болка.
Само че не можех да обясня това на родителите си. Дори да намерех точните думи, те едва ли биха го разбрали. И макар че щяха да се чувстват виновни заради това, пак не биха се съгласили да останат.
Имаше само едно нещо, което можеше да ги убеди.
— Джъстин — прошепнах.
Татко се дръпна назад. Мама тихичко ахна.
Представих си образа на сестра ми, заразителната й усмивка, блесналите от вълнение очи. Почти я виждах как се крие в съседната стая и шепне пред миниатюрен микрофон, който беше свързан със слушалка в ухото ми. Щях да чувствам вина заради онова, което се канех да кажа, ако то не беше отчасти истина и ако не бях сто процента сигурна, че Джъстин би ме подкрепила във всичко.
— Страшно ми липсва — продължих.
Мама скочи от мястото си, заобиколи тичешком масичката, и приседна на подлакътника на моя фотьойл.
— Разбира се, че ти липсва. И с нас е така.
— Имам чувството… знам ли… че като съм тук, съм някак по-близо до нея. Сигурно защото това е мястото, където за последно бяхме заедно. Навярно звучи глупаво, но…
— Точно така звучи наистина. — Мама ме прегърна през раменете и ме целуна по главата.
Поех си дълбоко въздух.
— Затова ще ми е много трудно да замина. Не мога да си представя да прекарам лятото на място, където не съм била заедно с Джъстин. Нали всяка лятна ваканция идвахме точно тук. Едно е да се преместим от къщата край езерото в тази къща, но съвсем да напуснем Уинтър Харбър… Това ми се струва някак… нередно.
Мама ме притисна към себе си, докато главата ми не се склони на гърдите й. Очите ми още бяха пълни със сълзи, затова не успях да разгледам добре изражението на татко, когато двамата с мама си размениха мълчаливи погледи, но не бих се изненадала, ако и неговите очи са влажни.
Миг по-късно мама въздъхна и каза:
— Е, не е наложително да събираме багажа още тази вечер. Защо не си починеш, а утре сутрин пак ще поговорим.
