— А аз пък ще попитам: ти някога чул ли си Винету и Олд Шетърхенд да са постъпвали прибързано, което ще рече и необмислено?
— Не, моля да ме извиниш!
— Е, добре! Съвсем не е необходимо да правим дълго съвещание, защото ние двамата вече сме решили как да постъпим с команчите и ми се струва, че онова, което смятаме за правилно, ще се окаже приемливо и за теб.
— Тогава да го чуем, мистър Шетърхенд!
— И така, на живота им няма да посягаме, дори и да имахме причина да ги наказваме със смърт. Все пак сме християни, а не масови убийци.
— Well! Съгласен! По-нататък!
— Естествено заслужават да бъдат наказани, защото са имали намерение да нападнат лагера. Най-доброто и най-справедливо наказание е винаги онова, което не дава възможност на престъпника повторно да извърши злодеянието. И така ще трябва да лишим команчите и от силата им, и от възможността в скоро време отново да помислят за подобно нападение. А това ще стане като ги принудим да заплатят за коварните си кроежи със своите оръжия и коне.
— Egad! (Ей Богу, Бога ми! Б. пр.) Не е лошо. Сега го проумявам. Но кой ще получи тези неща?
— Ти и твоите работници. За индианците ще е нещо подобно на глоба и съдебни разноски, а вие ще разпределите оръжията и конете помежду си като награда за помощта, която ни оказахте.
— Много добре! Ами хората от Фъруд Камп?
— От тях ще получат по нещичко само онези, които се присъединиха към нас.
— Те бяха толкова малко, че лесно ще се простим с частта, която им се полага. А по-нататък?
— Взехме амулета на Черния мустанг, защото беше толкова глупаво нахален или нахално глупав да ни обиди, макар че се намира в ръцете ни. Чувството за чест на неговите хора би трябвало да бъде пощадено, но тъй като те последваха примера му и започнаха по същия начин да ни се подиграват и присмиват, ще полуЧат същото наказание — ще им вземем амулетите.
— Съвсем правилно, сър! И бездруго амулетите на индианците представляват ненужен боклук, на който можем само да се смеем.
— Много се лъжеш. В случая не става дума за никакъв боклук, а за религиозни убеждения, за най-дълбоки и най-святи чувства, завладяли сърцата им. Но ти не го разбираш. Вземем ли им амулетите, ние ще им ограбим не само най-голямото земно богатство, но според техните схващания почти напълно ще им отнемем възможността да спасят душите си.
— Pshaw! Вечните ловни полета! Смешно!
— Никак не е смешно! Ние, християните, говорим за небето, Мохамед споменава Седмото небе, брамините си имат своята Нирвана, лапландците — Вечните поляни на северните елени, ескимосите — своите Небесни морета с тюлени и китове, а индианците — Вечните ловни полета. Това, което сме намислили, е страшно наказание за команчите и аз не бих им го наложил, ако не се бяха подигравали така с нас и ако преди малко Винету, който също е индианец, не ги беше заплашил, че ще им отнеме отровата. Тук става въпрос както за определен възпитателен момент, тъй и за принципа за полезност. Те трябва да разберат, че заедно с размерите на престъпленията им се повишава и строгостта на наказанието и че не може безнаказано да се обиждат по такъв начин хора като нас. Вестта за случилото се тук бързо ще се разчуе сред червенокожите и ще ги накара да ни уважават. Винету съгласен ли е с мен?
— Моят бял брат изказа мислите ми — обади се апачът. — Всичко, каквото предприеме той, е все едно разпоредено от мен. Ще им вземем амулетите!
— Но те страшно ще си отмъстят! Или не смятате така? — попита инженерът.
— Естествено, че ще мислят да си отмъстят, но не на теб, а на нас двамата — отговори Олд Шетърхенд. — Именно като им вземем амулетите, ще отклоним отмъщението им от вас върху нас. Те ще трябва най-позорно пеша да напуснат тази местност. По време на пътуването си обратно към своите пасища ще са принудени да преживеят най-мизерно, защото няма да разполагат с оръжия. Няма да могат да ловуват, а най-много ще слагат примки за животни. Но ще се изхранват най-вече от корени и диви плодове. А това ще ги забави. Когато се приберат у дома си, техните съплеменници ще ги избягват, защото няма да имат амулети. За да бъдат отново уважавани и признати като воини, те ще трябва да си набавят нови амулети, което може да продължи и години. Следователно няма да се върнат толкова скоро тук, на мястото, където са понесли подобна несравнима загуба. Но затова пък трижди тежко и горко на мен и Винету, ако някога имаме нещастието да им паднем в ръцете!
— Нима не се страхувате?
— Да се страхуваме ли? И през ум не ни минава! Ако човек вземе да се страхува от всичко, което може да му се случи в Дивия запад, значи вечно да трепери от страх, а от грижи и тревоги няма да е в състояние да остане тук и една седмица. И тъй, всички сме съгласни. Мистър Суон, имаш ли да добавиш още нещо към решението ни?
— Нямам такова намерение! — засмя се инженерът. — Преди малко ти добре се погрижи да ми се изпари всяко желание за предложение или мнение по въпроса. Но какво ще правим със скаута, когото затворихме при нас в кладенеца? И той ли вярва в силата на амулетите?
