— Тъй, вече свалихме тази конска перука и на нейно място ще поставим позорните „къдрици“. Внимавайте, господа, да видите как ще го короновам за курфюрст и за абдикирал китайски император! Във всяка житейска ситуация има известно положение, когато изправеният човек се озовава легнал на земята. В таквоз положение се намира сега вождът на команчите, щото е легнал пред мен благо и кротко като два литра разляно високомаслено прясно мляко. Нежно утешаван и ободряван от нас, той ни се подчини и с възвишено търпение се примири с участта си. Туй му се смята за заслуга, която трябва да възнаградим и ето защо ще завържа таз корона на драгоценната му глава и те питам, господин Шетърхенд, к’ва титла трябва да носи той от днес нататък, щото с тез китайски опашки на тила си не е възможно повече да се казва Токви Кава, Черния мустанг!
Олд Шетърхенд му отговори:
— Прав си, драги Франк, ще му отнемем досегашното име и ще му дадем ново. Той се числи вече към китайците, които нарече жълтокожи кучета, тъй че отсега нататък няма да се казва Токви Кава, а Мунгви Екнан Макик.
Тези три думи означават „вождът на жълтокожите кучета“. Хобъл Франк бе говорил на немски също както и Олд Шетърхенд. Но за да могат всички да разберат думите му, белият ловец високо извика първо на английски, а после и на езика на команчите следното. .
— Чуйте какво се случи! Понеже вождът на команчите не се показа достоен за досегашното си име и преди малко, докато го разпитвахме, не прояви смелост да признае намеренията си, белите мъже го изключват от редиците на храбрите и доблестни червенокожи воини. Той не е достоен повече да носи своя амулет. Ние ще му го отнемем и вместо него ще му закачим на главата един друг, а именно косите на „жълтокожите кучета“ и в чест на този нов амулет от днес нататък Токви Кава ще се нарича единствено Мунгви Екнан Макик. Олд Шетърхенд каза!
В живота на индианеца се срещат случки, събития както и предмети, които имат голямо значение за него и водят до съдбоносни последици. Най-важното събитие е даването на името, най-важният предмет е амулетът. Индианците нямат нито фамилни, нито собствени имена. Всеки трябва да спечели, да заслужи името си, а това става със забележителни подвизи или качества. Загуби ли индианецът тези качества или даде ли повод подвизите му да бъдат забравени, тогава съответното име му се отнема и ако преди това не бъде прокуден от племето си заради безчестие, той трябва да си спечели ново име, излагайки се на големи опасности и лишения. Следователно за всеки червенокож воин едно почетно име е не по-малко скъпоценно от живота му.
Подобно е положението и с амулета, чието трудно набавяне много често е свързано и с придобиването на име. Другото название на амулета „лекарство“ или „медицина“, което обаче няма значението, известно сред бледоликите. Когато първите бели се срещнали с индианци, лекарствата на бледоликите били напълно непознати на червенокожите. Въздействието им било съвсем необяснимо за местните жители, те го смятали за магьосничество, за нещо, което идвало или от добрия, или от злия дух. Затова впоследствие те свикнали да наричат с думата „лекарство“ или „амулет“ всичко, което било за тях неразбираемо или свещено, както и всичко, което по някакъв начин свързвали с божествено влияние.
Сега времената са съвсем други. Стадата от диви бизони и мустанги изчезнаха, а заедно с тях изчезнаха и мускулестите, яки и храбри червенокожи воини и бели уестмани. Хора като Олд Файърхенд, Олд Шуърхенд, Сам Хокинс и мнозина други, чиято слава се носеше от уста на уста, се превърнаха кажи-речи в легенда и ако се разбере, че Олд Шетърхенд е все още между живите, в случай че хората не са го видели лично, ще се почувстват склонни да приемат и тази вест просто за един мит. Но на времето, когато саваните и Скалистите планини, дълбоко прорязаните каньони и пропасти на Дивия запад все още бяха арена на героични подвизи, които спокойно могат да се сравнят с подвизите на Омировите герои, по онова време, когато все още изобщо съществуваше Дивият запад, индианецът не беше онзи забравен от Бога и хората човек, онзи пропаднал или по-скоро смазан нещастник, какъвто е станал днес. На времето той знаеше що е висш дълг и що е чест, на времето той имаше идеали, за него съществуваха понятия, стоящи много по-високо от собственото му земно благополучие и освен това индианецът притежаваше един видим предмет, с който свързваше тези понятия и стремежа си към идеали. И този предмет беше „лекарството“, амулетът.
