— Защо, за Бога, Колин е провесил Бруки от фонтана? Защо не го е оставил там, където е умрял?
— Сдърпали са се за вилицата за омари в основата на фонтана. Когато Колин внезапно пуснал вилицата, Бруки, който я дърпал с всички сили, се пробол сам в ноздрата. Чиста случайност.
Макар Колин да ми бе описал точно така случилото се, трябва да призная, че поукрасих малко историята заради инспектора. Вярвам на версията на Колин толкова, колкото вярвам, че товарните коне могат да летят. По мое мнение смъртта на Бруки е била отмъщението на Колин за годините тормоз. Беше убийство, просто и ясно.
Но коя бях аз, за да съдя? Нямах намерение да прибавям още към и без това многобройните проблеми на Колин.
— Бруки паднал назад по каменните стълби в помещението под основата. Всъщност вероятно падането го е убило.
„Боже, прости ми за тази благородна дребна лъжа!“
— Колин взел въже от тунела и вдигнал Бруки на тризъбеца на Посейдон. Наложило се да му завърже китките, за да не се изплъзнат по-късно ръцете на Бруки от палтото. Не искал тялото да падне.
Инспектор Хюит ми хвърли поглед, който мога да опиша само като скептичен.
— Бруки — продължих аз — разказвал на Колин за вярването на Спънатите, че раят се намира точно над главите ни. Искал да помогне на Бруки да отиде на небето.
— Мили Боже! — възкликна татко.
Инспектор Хюит се почеса по носа.
— Хммм, струва ми се малко изсмукано от пръстите.
— Изобщо не е изсмукано от пръстите, инспекторе — възразих аз. — Точно това ми разказа Колин. Убедена съм, че когато доктор Дарби и викарият ви позволят да го разпитате по-подробно…
Инспекторът кимна тъжно, сякаш през цялото време е подозирал точно това.
— Благодаря ти, Флавия — каза той, стана и затвори бележника си. — Благодаря и на вас, полковник Де Лус. Много ни помогнахте да стигнем до дъното на тази история.
Инспекторът тръгна към вратата на салона, но на прага се обърна като че ли боязливо:
— А, Флавия, за малко да забравя. Днес дойдох в ролята и на нещо като вестоносец. Съпругата ми Антигона много би се радвала, ако ни гостуваш на чай следващата сряда… ако си свободна, разбира се.
Антигона? Чай? И чак тогава осъзнах.
„О какъв прекрасен ден! Ура! Юхуу! Славната богиня Антигона кани мен, Флавия Сабина де Лус в обвитата си с лозници къща!“
— Благодаря, инспекторе — казах официално. — Ще погледна графика си и ще проверя дали разполагам със свободно време.
Стрелнах се като светкавица нагоре по стълбите. Нямах търпение да кажа на Порцелан!
Трябваше да се досетя, че си е тръгнала.
Беше откъснала празна страница от тетрадката ми и я бе закачила за възглавницата с безопасна игла.
Благодаря за всичко. Потърси ме, когато дойдеш в Лондон.
Само толкова.
В първия миг ме заля тъга. Въпреки напрегнатите ни на моменти отношения, никога не бях срещала човек като Порцелан Лий. Вече започваше да ми липсва.
Трудно ми е да пиша за портрета на Хариет.
Изключено беше да оставя картината, обърната с лице към стената, в ателието на Ванета Хеъруд. Все пак тя ми предложи да я взема и след като Хариет й е платила цялата сума предварително, мястото й беше в Бъкшоу.
Реших, че ще я закача дискретно в салона. Щях да открия портрета пред семейството си с цялата тържественост, на която съм способна. Нямах търпение.
В крайна сметка не се оказа много трудно да организирам пренасянето. Помолих госпожа Малит да говори с Кларънс Мънди, собственика на единственото такси в Бишъпс Лейси, и Кларънс се съгласи да „осигури превоза“, както той се изрази.
Един мрачен и дъждовен следобед в края на септември, спряхме пред портата на ателието в Молдън Фенуик и Кларънс ме заведе до вратата с огромен черен чадър.
— Заповядай, очаквах те — каза Ванета Хеъруд.
— Съжалявам, че закъснях. Но заваля и…
— Не се притеснявай. Честно казано, напоследък дните като че ли се проточват по-дълго от обикновено.
С Кларънс изчакахме в коридора, докато намръщената Урсула не се появи с голям предмет, опакован в кафява хартия.
— Пази я от дъжда — каза Ванета. — Това е най-добрата ми картина.
И така занесохме портрета на Хариет в Бъкшоу.
— Подръж чадъра — рече Кларънс и се приготви да измъкне пакета от задната седалка на таксито. — Ще ми трябват и двете ръце.
Аз пазех с чадъра пакета от проливния дъжд, докато притичахме до вратата тромаво като трикраки спринтьори.
Платих на Кларънс и бях стигнала до средата на вестибюла, когато татко излезе от кабинета си.
— Какво домъкна у дома пък сега? — попита той и сърце не ми даде да го излъжа.
— Картина е. Всъщност е твоя.
Татко я облегна на стената, влезе в кабинета си и се върна с градинарски ножици, за да пререже увития няколко пъти около пакета канап.
После остави хартията да падне сама.
Това се случи преди три седмици.
Портретът на Хариет и трите й деца вече не е във вестибюла, нито в салона. До днес претърсвах къщата напразно.
Но тази сутрин, когато отключих вратата на лабораторията си, заварих картината окачена над камината.
Не съм казвала на никого.
