Колин поклати глава и извърна очи.
— Моля? Нямаш нож? О, я стига, Колин, скаутите не се разделят с ножовете си.
— Взеха ми го. „Може да се нараниш“, така ми казаха.
— Добре, няма нищо. Наведи се напред. Ще опитам с ключа.
Оставих прожектора на земята така, че светлината да се отразява от стената, и нападнах възлите с ключа.
Колин стенеше и извикваше тихо всеки път, когато натиснех въжетата. Въпреки студената влага в тунела, от челото ми капеше пот върху вече подгизналото въже.
— Дръж се — казах му. — Малко остана.
И последният край се развърза — и Колин беше свободен.
— Ставай — подканих го аз. — Трябва да се раздвижиш.
Той се претърколи, но не успя да се изправи.
— Хвани се за мен. — Подадох му ръка, но Колин поклати глава.
— Кръвообращението ти трябва да се раздвижи. Разтрий ръце и крака, колкото можеш по-силно. Дай да ти помогна.
— Няма смисъл — каза той. — Не мога.
— Разбира се, че можеш — отвърнах аз и започнах да го разтривам по-бързо. — Пръстите на краката и ръцете ти трябва да се оросят.
Долната му устна трепереше и изведнъж ми дожаля за него.
— Знаеш ли какво? Я да си починем.
Дори в сумрака нямаше как да не забележа признателното му изражение.
— А сега — подех пак, — разкажи ми за кръвта на стълбите.
Май не беше честно, но трябваше да разбера.
При думата „кръв“ Колин се сви назад ужасено.
— Не го направих аз — изхриптя той.
— Какво не си направил, Колин.
— Бруки. Не съм му забивал онова шило в носа.
— Той те биеше, нали? Не ти е оставил друг избор.
— Не! — Колин успя някак си да се изправи на крака. — Не беше така. Изобщо не беше така.
— Разкажи ми какво стана — подканих го аз, изненадана от собственото си спокойствие в ситуация, която можеше да се окаже деликатна.
— С Бруки бяхме приятели. Той ми разказваше истории, когато не събираше боклуци.
— Какви истории?
— Ами за крал Артур и други такива. И хубаво си бъбрехме, наистина. Обичаше да ми разказва за стария Никодимус Флич, който можел да порази на място грешник, когато си поиска.
— Бруки „спънат“ ли беше?
— Не, разбира се! — Колин се подсмихна. — Ама искаше. Разправяше, че му харесва вярата им.
Ето: трябваше най-напред да попитам Колин.
— Разкажи ми за шилото — казах аз в опит да върна внимателно Колин към смъртта на Бруки.
— Той ми го показа. Много красиво беше… сребърно… като пиратско съкровище. Изкопал го зад къщата ви. Каза, че щял да направи десетки такива. Достатъчно за градинско парти на целия Бъкингамски дворец.
Не смеех да го прекъсна.
— Рекох му: „Дай да го видя, само за малко. Ще ти го върна.“ Но той не ми го даде. Вика ми: „Ще вземеш да се наръгаш.“ Изсмя ми се. Аз му викам: „Нали ми обеща! Нали каза, че ще делим по равно, ако направя онази работа с кучетата.“ Дръпнах шилото… не исках да му направя нищо… само да го погледна. Той го хвана и го дръпна толкова силно! Аз го пуснах твърде рязко и…
Лицето му бе свито от ужас.
— Не бях аз. Не го направих аз.
— Разбирам. Било е злополука. Ще ти помогна с каквото мога, Колин, но ми кажи кой те завърза.
Колин нададе такъв вой, че кръвта ми се смръзна, макар вече да знаех отговора.
— Том Бул беше, нали?
Колин ококори очи, големи колкото чинийки за чай, и се взря над рамото ми.
— Той ще се върне! Каза, че ще се върне.
— Глупости — възразих аз. — От сума ти време си тук долу.
— Том Бул ще ми свети маслото, защото видях какво направи във фургона.
— Видял си какво е направил във фургона ли?
— По-скоро чух. Чух всички писъци. А после Том излезе и хвърли нещо в реката. Той ще ме убие.
Колин облещи очи.
— Няма да те убие. Ако искаше, досега да го е направил.
И в този миг чух звук в тунела зад нас.
Очите на Колин се разшириха още повече и почти изхвръкнаха от орбитите си.
— Той се върна!
Рязко се обърнах с прожектора и видях едра фигура да се приближава към нас като гигантски сухоземен рак: толкова голяма, че изпълваше тунела от пода почти до тавана и от стена до стена; фигура, сгъната почти на две, за да мине през порутения тунел.
Можеше да е само Том Бул.
— Ключът! — извиках и в същото време се сетих, че е в ръката ми.
Спуснах се към катинара и завъртях с цяла сила ключа.
Проклети да са всички механизми! Катинарът явно бе скован от ръжда.
На не повече от десетина крачки, огромният мъж се приближаваше стремглаво към нас, хрипливото му дишане се чуваше ужасно силно, а чорлавата му червена коса се вееше като на луд.
Изведнъж нещо ме блъсна настрани. Колин грабна ключа от ръката ми.
— Не, Колин!
Той го напъха в ключалката, завъртя го свирепо и катинарът се отвори. След миг дръпна с всички сили портата и ме бутна, после ме дръпна и почти ме пренесе през нея.
Колин затръшна портата зад нас, щракна катинара и ме избута далеч от решетката.
— Внимавай с този — каза ми. — Има дълги ръце.
За миг с Колин стояхме неподвижно, дишахме тежко и гледахме ужасени окървавеното лице на Том Бул, който се взираше свирепо в нас зад железата.
Огромните му длани сграбчиха тежката порта и я разтърсиха толкова силно, че сякаш щяха да я изтръгнат от земята.
Червения бик5!
Фенела беше права!
