Не изглеждаше притеснена или засрамена от това, което бяха правили през нощта. Не беше ядосана, не го засипа с гневни упреци, не избяга. Дали защото не е могла да види голотата му, запита се той. Реба го прегърна през кръста и отпусна глава на широките му гърди. Сърцето му ускори ритъма си и той с усилие на волята успя да измънка поздрав.
— Беше страхотно, Д. — прошепна тя.
Наистина ли? Какво се отвръща на подобни думи?
— И аз така мисля. Това май свърши работа. А сега я откарай.
— Време е да се прибирам — продължи тя. — Сестра ми ще мине да ме вземе за обяд. Ако искаш, ела и ти.
— Трябва да отида в лабораторията — рече той, като светкавично промени предварително приготвената лъжа.
— Ще ида да си взема чантата.
О, не!
— Аз ще ти я донеса.
Сляп за собствените си чувства, неспособен да ги изрази по какъвто и да било начин, Долархайд не можеше да разбере какво се бе случило между него и Реба МакКлейн. Нито пък защо. Беше объркан, пронизваше го страх при мисълта, че той е ДВЕ.
Тя е опасна. Тя не е опасна.
Трябваше да мисли върху стряскащо живите движения на тялото и в леглото на баба. Често Долархайд разбираше какво чувства едва след като беше действал. Сега обаче не знаеше какво изпитва към Реба МакКлейн. Нещата му се изясниха благодарение на незначителния, но грозен инцидент, докато я откарваше у дома и.
Отби да зареди на бензиностанцията на „Сървко“, малко след пресечката на булевард Линдберг и Междущатска магистрала № 70. Дежурният беше едър, набит, намръщен мъжага, от когото лъхаше на вино. Направи физиономия, когато Долархайд му нареди да провери нивото на маслото, и неохотно извади пръчката. Не достигаха около два литра. Мъжът проби една кутия с масло и я тикна в отвора на двигателя.
Долархайд слезе да му плати. Продавачът изведнъж прояви готовност да избърше челното стъкло, особено дясната му част. Зад него Реба МакКлейн седеше спокойно на мястото си. Кръстосала крак върху крак, тя бе вдигнала полата си над коленете. Бялото и бастунче беше между седалките.
Мъжагата унесено търкаше, а очите му не се отделяха от краката и. Долархайд вдигна поглед от портфейла си и бързо се ориентира в ситуацията. Пресегна се през прозореца и включи чистачките на бързи обороти. Перата удариха мъжагата през пръстите.
— Хей, внимавай! — отдръпна се онзи и бързо извади кутията моторно масло от двигателя. Усмихна се гузно. Знаеше, че са го пипнали.
— Мръсно копеле — процеди Долархайд, препъвайки се на проклетото „с“, и заобиколи микробуса.
— Кво ти става бе? — Мъжът беше не по-малко едър от Долархайд, но нямаше неговите мускули. Зъбите му бяха занемарени, макар и истински. Зеленикавият им цвят отврати Долархайд.
— Какво ти е на зъбите? — попита тихо.
— Теб пък какво те интересува?
— Да не би да се готвиш да ги извадиш, та по-лесно да го смучеш, скапаняк такъв?
— Я се разкарай!
— Свиня, идиот, боклук, тъпак! — занарежда все така тихо Долархайд. Ръката му изведнъж се стрелна напред и ударът стовари продавача върху страничната стена на микробуса. Кутията моторното масло издрънча на асфалта. Долархайд я вдигна.
— Не бягай. Ще те стигна.
Изтръгна металната тръба от кутията и се вгледа в острия и край. Мъжагата пребледня. В лицето на Долархайд имаше нещо страховито и ужасно, каквото не бе виждал никога, никъде.
За част от секундата пред очите на Долархайд се спусна кървава пелена, ясно си представи как тръбата потъва дълбоко в гърдите на тоя тип, как пробожда сърцето му. После вдигна глава и видя лицето на Реба, която му казваше нещо оттатък стъклото и енергично клатеше глава. Ръката и търсеше ръчката за сваляне на стъклото. После отново се извърна към мъжагата и просъска:
— Някога да са ти трошили кокалите, гъз такъв?
Онзи забързано клатеше глава.
— Не исках да те обидя, човече! Бога ми, не исках!
Долархайд вдигна желязната тръба и бавно я завъртя пред лицето му. После я прегъна с лекота, а огромните му гръдни мускули се издуха под фланелката. Дясната му ръка се протегна и хвана колана на замръзналия от ужас човек, рязко го дръпна и пусна в гащите му прегънатата тръба.
— Друг път внимавай със свинския си поглед! — Тикна няколко банкноти в горния джоб на ризата му. — Сега вече, можеш да бягаш — каза. — Но винаги ще те стигна.
Касетката пристигна в събота. Върху малкото пакетче беше изписано името на Уил Греъм, после адресът на Главната квартира на ФБР във Вашингтон. Била е пусната по пощата в Чикаго в деня, когато Фреди Лаундс бе убит. Лабораторията за пръстови отпечатъци не откри нищо нито по касетката, нито по опаковката и.
Копие от записа замина за Чикаго със следобедния куриер, а специалният агент Честър го постави на масата пред Греъм в стаята за съдебните заседатели късно следобед. Към пакетчето бе прикрепена бележка от Лойд Боуман:
