Зад гърба му, някъде в дъното на коридора, отекнаха мъжки стъпки. Махай се оттук! Той се сниши, свърна зад ъгъла и се спусна в мазето на сградата. Прекоси помещението с пещите и стигна противоположния край. Стъпвайки на една от работните маси, успя да стигне разположените високо прозорци, от които се излизаше в обраслия с храсти заден двор. Претърколи се през перваза и падна на ръце и колене в шубрака, готов да бяга или да се бие до смърт.
Тук беше тихо, нищо не помръдваше. Изправи се, пъхна ръка в джоба и прекоси улицата с нехайна походка. Тичаше, когато тротоарът беше тъмен, ходеше, когато насреща му се задаваха коли. Така описа широк кръг около „Гейтуей“ и „Бейдър Кемикъл“.
Микробусът му си стоеше на уличката зад „Бейдър“, в близост до него нямаше къде да се скрие човек. Е, добре. Хукна с все сили към него през улицата, скочи вътре и грабна куфарчето си. Сложи пълнителя в пистолета, вкара един патрон в цевта. Постави го на арматурното табло и го покри с някаква фланелка. Бавно потегли, като внимаваше да не хване червеното на светофара. Зави зад ъгъла и се включи в разредения трафик.
А сега се налагаше да разсъждава — нещо, което му беше особено трудно.
Трябваше да са филмите, няма какво друго. Греъм е разбрал някак за тях. Разбрал е къде се промиват. Но все още не знае кой. Иначе не би искал личните досиета. Но защо са му и счетоводните данни? Заради отсъствията. Ще ги свери с датите, когато Дракона е нападал. Но те винаги са били в събота, с изключение на Лаундс. Ще търси отсъствия на датите, които предхождат тези съботи, това ще търси. И ще се заблуди, тъй като копия от компенсационните надници не се пазеха в архивата.
Долархайд караше бавно по булевард Линдбърг, свободната му ръка ръкомахаше, отмяташе възможните варианти.
Търсят отпечатъци. Никъде не им е оставил отпечатък, с изключение може би на пластмасовия пропуск в Бруклинския музей. Беше го взел много набързо, но все пак се стремеше да го държи за ръбовете. Но те явно разполагат с нещо. Иначе защо ще търсят отпечатък, ако няма с какво да го сравнят?
Търсеха отпечатъци по онази камионетка. Нямаше време да разбере дали проверяват и колите.
Микробус. Превозването на Лаундс с инвалидния стол ги е навело на мисълта за микробус. А може би някой в Чикаго го е видял. В „Гейтуей“ имаше много микробуси — както частни, така и служебни.
Не, Греъм просто знае, че той разполага с микробус. Греъм знае, и толкоз. Знае. Знае. Този кучи син е чудовище. Ще снемат отпечатъци от всички служители на „Гейтуей“ и „Бейдър“. Ако не го открият тази вечер, ще го сторят утре. Ще трябва да бяга и да се крие цял живот с това лице, разлепено във всяка пощенска станция и всеки полицейски участък. Всичко отиваше по дяволите. В сравнение с тях бе немощен и слаб като дете.
— Реба — промълви на глас. Вече и тя не можеше да го спаси. Пръстенът около него се затягаше, а той бе само един нещастник със заешка уст…
— СЕГА СЪЖАЛЯВАШ ЛИ, ЧЕ МЕ ПРЕДАДЕ?
Гласът на Дракона прогърмя дълбоко във вътрешностите му, толкова дълбоко, колкото бяха късчетата хартия в стомаха му.
— Не съм те предал! Исках просто да имам право на избор. Тя ме нарече…
— ДАЙ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ТЕ СПАСЯ!
— Не, ще бягам.
— ДАЙ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ, И ЩЕ ЧУЕШ КАК СЕ ПРЕКЪРШВА ГРЪБНАКЪТ НА ГРЕЪМ!
— Не.
— ВЪЗХИТИ СЕ НА ТОВА, КОЕТО СВЪРШИ ДНЕС. ВЕЧЕ СМЕ БЛИЗО. ОТНОВО МОЖЕМ ДА БЪДЕМ ЕДНО ЦЯЛО. ЧУВСТВАШ ЛИ МЕ ВЪТРЕ В СЕБЕ СИ? ЧУВСТВАШ МЕ, НАЛИ?
— Да.
— И ЗНАЕШ, ЧЕ МОГА ДА ТЕ СПАСЯ. ЗНАЕШ, ЧЕ ЩЕ ТЕ ИЗПРАТЯТ В МНОГО ПО-ЛОШО МЯСТО ОТ СИРОПИТАЛИЩЕТО НА БРАТ БЪДИ. ДАЙ МИ КАКВОТО ИСКАМ И ЩЕ БЪДЕШ СВОБОДЕН.
— Не.
— ЩЕ ТЕ УБИЯТ, ЩЕ СЕ ГЪРЧИШ НА ЗЕМЯТА.
— Не.
— ТЯ ЩЕ ЕБЕ ДРУГИ, КРАСИВИ МЪЖЕ. ЩЕ СИ ВКАРА ТЕХНИТЕ…
— Стига, млъкни!
— НАМАЛИ СКОРОСТТА И НЯМА ДА ГО КАЗВАМ!
Кракът на Долархайд се отдръпна от педала на газта.
— ТАКА Е ДОБРЕ. ДАЙ МИ, КАКВОТО ИСКАМ И ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ. ДАЙ МИ ГО И ЩЕ ТИ ОСТАВЯ СВОБОДАТА НА ИЗБОР ЗАВИНАГИ. ЩЕ ПРАВИШ КАКВОТО ИСКАШ, ЩЕ ГОВОРИШ ДОБРЕ. АЗ ИСКАМ ДА ГОВОРИШ ДОБРЕ. ТОЧНО ТАКА, КАРАЙ БАВНО. ВИЖДАШ ЛИ ОНАЗИ БЕНЗИНОСТАНЦИЯ? СПРИ ТАМ ДА СИ ПОГОВОРИМ.
Греъм излезе от кабинета и огледа затъмнения коридор. Беше напрегнат и неспокоен. Много се бавеха.
Крофорд прехвърляше досиетата на всичките триста и осемдесет души, които работеха в „Гейтуей“ и „Бейдър“. Правеше го възможно най-бързо (много го биваше за такава работа), но времето течеше и скоро вече нямаше да може да се пази тайна.
За работата ангажира минимален брой служители. („Искаме да го открием, а не да го стреснем — обясни той. — Ако приключим тази вечер, ще можем да го хванем извън службата, може би в дома му или на паркинга.“)
Полицейското управление на Сейнт Луис помагаше, с каквото можеше. Придружен от един сержант, лейтенант Фогел от местния отдел „Убийства“ пристигна безшумно с немаркирана кола и донесе специален факс апарат за обработка и изпращане на информация.
