— Моли — насочи се към нея Крофорд.
— Здрасти, Джак. Ти наистина изглеждаш добре. Няма ли да му предложиш услугите си за пластична операция на лицето?
— Недей, Моли.
— Ти видя ли го?
— Да.
— Мислех, че няма да мога да го погледна, но все пак го сторих.
— Ще го оправят, Моли. Докторът каза, че са в състояние да го оправят. Искаш ли някой за компания? Долу чака Филис и мога да ти я…
— Не. Нищо повече не искам от теб.
Тя се извърна и бръкна в чантата си за кърпичка. Той видя вътре плика — бежов плик от скъпа хартия с твърди краища, който му беше познат.
Мразеше това, което му предстоеше да стори, но знаеше, че трябва.
— Моли.
— Какво има?
— Уил е получил писмо, нали?
— Да.
— Сестрата ли ти го даде?
— Да, сестрата ми го даде. Долу има и куп цветя от приятелите му във Вашингтон.
— Мога ли да го видя?
— Ще му го предам лично, когато е в състояние да го прочете.
— Нека го погледна, моля те.
— Защо?
— Защото не е необходимо да получава известия от… едно лице.
Нещо в израза на лицето му я накара да сведе поглед към чантата си, пръстите и се разхлабиха и всичко се изсипа на пода. Червило се търкулна по пода. Крофорд се наведе да събере пръснатите вещи. Забързаното почукване на токчетата и го уведоми, че го е зарязала заедно с чантата. Събра съдържанието и и я предаде на дежурната сестра.
Знаеше, че е почти невъзможно Лектър да е получил това, което би му трябвало. Но с него не можеше да се рискува.
Отиде в рентгеновото отделение и помоли да прегледат плика. Внимателно го обръщаше от всички страни с върха на писалката си, търсеше дори най-малките петънца по вътрешността му и самия лист, на който беше написано посланието. В болницата „Чесапийк“ сигурно употребяваха силни алкални разтвори за миене, имаха и аптека.
Привършил най-сетне с проверката, той прочете писмото.
Драги Уил,
Ето ни най-после, Вие и аз, чезнещи в съответните си болници. Вие си имате вашите болки, а аз нямам моите книги — ученият доктор Чилтън се погрижи за това.
Живеем в първобитно време, нали, Уил? Нито е диво, нито е мъдро. Половинчатите мерки са неговото проклятие. Всяко рационално общество би ме убило или би ми върнало Книгите.
Желая ви скорошно оздравяване и се надявам, че няма да бъдете прекалено грозен.
Често си мисля за вас.
Лекарят хвърли поглед на часовника и попита:
— Имате ли още нужда от мен?
— Не — отвърна Крофорд. — Къде има пещ за горене на боклуци? Когато четири часа по-късно Крофорд се върна за ново свиждане, Моли не беше в чакалнята, нито в интензивното отделение.
Греъм бе буден. Като видя Крофорд, веднага изрисува въпросителен знак в бележника си, а под него написа: „Как умря Долархайд?“ Крофорд му разказа. Той лежа неподвижно цяла минута, после написа: „Как се е измъкнал?“
— Е, добре. Станало е в Сейнт Луис. Едва вчера ни съобщиха, че са открили негови отпечатъци на един прозорец в приземието н „Гейтуей“. Вероятно е търсил Реба МакКлейн и ни е видял в сградата. „А тялото?“, написа Греъм.
— Според нас е на някой си Арнолд Ланг, копито е изчезнал. Колата му била открита в Мемфис, старателно избърсана и без никакви отпечатъци. Всеки момент ще ми съобщят резултата. Но нека ти разкажа всичко поред. Долархайд е разбрал, че сме там. Измъкнал се от лабораторията и подкарал към бензиностанцията на „Сървко“ на булевард Линдбърг, където се влива във федералната магистрала. Там работел Арнолд Ланг. Реба МакКлейн каза, че по-миналата събота Долархайд имал спречкване със служител на някаква бензиностанция. Според нас е бил Ланг. Утрепал Ланг и пренесъл тялото му в къщата. После отишъл да потърси Реба в дома и. Заварил я да се прегръща с Ралф Манди на прага. Застрелял Манди и го замъкнал в храсталаците. В стаята влезе медицинска сестра.
— Господи, имаме полицейска работа — каза Крофорд. Сестрата просто го хвана за ръкава и го дръпна към вратата. — Упоил Реба МакКлейн с хлороформ и я откарал в дома си — занарежда в скоропоговорка той, а от чакалнята добави: — Трупът вече е бил там. Греъм трябваше да изчака четири часа, за да научи края на историята.
