„Бяло… златисто… червено“ — сетивата на мистър Марл отбелязваха впечатлението, което получаваше. Бяла, млечно бяла и нежна кожа, червени като макове устни, жълта като зряла пшеница коса. Той я виждаше в профил и малко се смути от твърдата й брадичка — мистър Марл обичаше податливи, меки жени, покорни в ръцете му, — ала изяществото на устата, носа и челото го накара да се замисли.
Той дишаше малко по-бързо, малко по-шумно, а когато момичето излезе след кратък разговор на нисък глас, въздъхна.
— Същинска кралица! — възкликна той. — Вече съм я виждал някъде. Как се казва?
— Дръмънд… Талия Дръмънд — отговори мистър Брабазон, гледайки студено дебелия човек.
— Талия Дръмънд! — повтори Феликс бавно. — Не работеше ли тя при Фройънт? Май си лапнал по нея, а, Брабазон?
Човекът на писалището изгледа втренчено събеседника си.
— Аз нямам навика да лапвам по служителките си, мистър Марл — изрече той. — Мис Дръмънд е много експедитивна работничка. А това е единственото, което искам от подчинените си.
Марл стана тежко, като се кикотеше.
— Ще се видим утре сутринта за оная другата работа — каза той.
Той се засмя хрипливо, ала мистър Брабазон не се усмихна.
— В десет и половина утре — рече той, изпровождайки посетителя си до вратата. — Или може би ти е по-удобно в единайсет?
— Добре, единайсет — съгласи се другият.
— Приятно утро — каза банкерът, но не протегна ръка.
Едва вратата се затвори подир посетителя, мистър Брабазон я заключи и се върна на бюрото си. Извади от портфейла си една обикновена бяла картичка, натопи писалката си в червено мастило и изрисува малък кръг. Отдолу написа думите:
„Феликс Марл е видял срещата ни на Стийн скуеър. Той живее на Марисбърг плейс 79.“
Пъхна картичката в плика и я адресира:
„Мистър Джонсън, Милдред стрийт 23, Сити.“
Мистър Марл трябваше да мине през помещенията на банката. Огледа двата реда бюра, без обаче да забележи момичето, чието лице търсеше. Близо до края на касата имаше една малка стаичка, скрита от наблюдателни очи с прозорци от непрозрачно стъкло. Вратата беше открехната, той съзря само за миг фигурата и тръгна към вратата. Едно момиче до пишеща машина го гледаше с любопитство.
Талия Дръмънд вдигна очи от писалището и видя едрото ухилено лице на някакъв човек, който я гледаше.
— Заета ли сте, мис Дръмънд?
— Много — отговори тя, но не изглеждаше възмутена от нахълтването му.
— Нямате много развлечения тук, нали? — попита той.
— Не много — тъмните й очи го оглеждаха изпитателно.
— Бихте ли дошли някой ден на вечеря и на представление след това? — попита той.
Очите й го обгърнаха от боядисаната коса до старателно излъсканите обувки.
— Вие сте подъл старец — изрече тя спокойно, — ала вечерята е любимото ми ядене.
Той се ухили още повече и в угасналите му очи проблеснаха искрици на победител.
— Какво ще кажете за „Мулен гри“?1 — Той предложи този ресторант, без да се съмнява, че секретарката на Брабазон ще приеме, ала устните й се свиха презрително.
— А защо не „Хулиганска рибна закуска“? — подхвърли тя. — Не, или „Риц-Карлтън“, или нищо.
Мистър Марл беше смаян, но доволен.
— Вие сте принцеса — ухили се той — и ще ви уредя царска гощавка! Съгласна ли сте за тази вечер?
Тя кимна.
— Ще се срещнем у дома ми на Марисбърг плейс, Бейзуотър роуд, в седем и половина. Ще намерите името ми на вратата.
Той помълча в очакване на възражение, но за негово учудване тя пак кимна.
— Довиждане, мила — каза смелият мистър Марл и целуна връхчетата на дебелите си пръсти.
— Затворете вратата — каза секретарката и продължи работата си.
Писано й било обаче да бъде отново прекъсната. Този път посетителят беше едно хубаво момиче с ръкавици от лъскава кожа, дълги чак до лактите. То беше машинописката, която бе следила с такова любопитство движенията на мистър Марл.
Талия се облегна на стола си, а новодошлата затвори внимателно вратата подире си и седна.
— Е, Макрой, какво те измъчва? — запита Талия грубо.
Думите явно не хармонизираха с нежно изваяното лице, и не за пръв път Мили Макрой гледаше колежката си с учудване.
— Кой е дъртият баровец? — попита тя.
— Един обожател — отговори Талия спокойно.
— Много ги привличаш, момичето ми — изказа се Мили Макрой с известна завист.
Настъпи кратка пауза.
— Е? — запита Талия. — Да не би да си дошла тук да обсъждаме моите амури?
Мили се усмихна под мустак.
— Ако „амури“ на френски значи момчета, не съм дошла за това — каза тя. — Дойдох да си поговорим откровено, Дръмънд.
— Откровените разговори ми доставят голямо удоволствие — рече Талия Дръмънд.
— Спомняш ли си за парите, изпратени миналия петък препоръчано на „Селинджър корпорейшън“?
Талия кимна.
— Е, предполагам, че това ти е известно: там твърдят, че когато пратката пристигнала, в нея нямало нищо, освен хартия?
— Така ли? — учуди се Талия. — А мистър Брабазон не ми каза нищо — и без да мигне, се загледа в изпитателните очи на колежката си.
