Той извади от джоба си плика с банкнотите и го сложи до оръжието. После погледна часовника си.
— А сега мисля, че за да бъдем в безопасност, трябва да минем във външния кабинет и да заключим вратата — каза той.
С тези думи заключи вратата за коридора.
— Много вълнуващо — прошепна Джек, разсъдил, че шепотът е най-подходящ за такъв трепетен момент.
— Дано да нямате много вълнения — каза Йейл. Излязоха във външния кабинет, заключиха го и седнаха. Джек не съзнаваше, че бе седнал на стола на Талия Дръмънд и се сепна, когато разбра това.
Дали тя не спада към Червения кръг, запита се той. Пар бе намекнал нещо в този смисъл. Джек стисна зъби; той не можеше и не искаше да повярва дори на видяното със собствените си очи и да се вслуша в здравия разум. Влиянието й не само не отслабваше, но и се засилваше. Тя беше особено същество и ако излезеше виновна… Вдигна очи и видя, че погледът на Пар е впит в него.
— Не претендирам да съм психометрик — изрече детективът бавно, — но ми се струва, че вие мислите за Талия Дръмънд.
— Да, мислех — призна младият човек. — Мистър Пар, смятате ли я действително за толкова лоша, колкото изглежда?
— Искате да кажете: смятам ли, че тя е откраднала будата на Фройънт, защото ако имате предвид това, не става въпрос за мислене, а за убеждение.
Джек мълчеше. Не можеше и да се надява да убеди този флегматичен човек в невинността на момичето и все пак беше лудост, призна си той, да я смята за невинна, когато сама бе признала вината си.
— Пазете тишина там — чу се гласът на Йейл.
След това седяха в пълно мълчание. Чуваха го да се движи из стаята, после той утихна, защото часът наближаваше. Инспектор Пар извади часовника от джоба си и го сложи на масата; стрелките сочеха три и половина. Куриерът трябваше да се яви вече. Пар седеше с издадена напред глава и се ослушваше, но нямаше никакъв шум от нападение.
След малко от стаята на Йейл долетя някакъв шум, особен тъп звук, като че ли Йейл бе седнал тежко.
Пар скочи на крака.
— Какво беше това?
— Всичко е наред — чу се гласът на Йейл, — препънах се в нещо. Бъдете спокойни.
Седяха още пет минути, след което Пар подвикна:
— Добре ли сте, Йейл?
Но не получи отговор.
— Йейл! — извика той по-силно. — Чувате ли ме?
Отговор не последва. Скачайки към вратата, Пар дръпна резето и се втурна в стаята, следван от Джек.
Това, което видяха, би вцепенило и по-опитен полицай от инспектор Пар.
Дерик Йейл беше проснат на пода с оковани в белезници китки, вързани с ремъци глезени и пешкир на лицето. Прозорецът беше отворен и се усещаше силна миризма на етер и хлороформ. Пакетът с пари на масата бе изчезнал. Три секунди по-късно един възрастен пощальон излезе от преддверието на сградата, носейки на рамо чантата си с писма, и полицаите, които наблюдаваха къщата, го оставиха да мине, без да му зададат никакъв въпрос.
Пар се наведе и махна напоената кърпа от лицето на детектива, който отвори очи и се озърна.
— Какво става? — попита Йейл пресипнало, ала инспекторът беше зает с откопчаването на белезниците. След малко той ги захвърли със звън на пода и вдигна пострадалия на крака, докато Джек с треперещи пръсти развързваше ремъците около глезените на Йейл.
Заведоха го до стола му и той се строполи тежко в него, прокарвайки ръка по челото си.
— Какво се е случило?
— Точно това искам да зная и аз — отвърна Пар. — Как се измъкнаха?
Детективът поклати глава.
— Не зная, не мога да си спомня — каза той. — Заключена ли е вратата?
Джек притича до вратата. Ключът беше превъртян отвътре. Човекът не би могъл да мине оттук, ала прозорецът беше отворен. Това беше първото нещо, което Пар забеляза, когато влезе в стаята.
Той притича до прозореца и погледна навън. Разстоянието до долу беше петнайсетина метра и нямаше никаква следа нито от стълба, нито от някакво друго средство, с помощта на което нападателят на Йейл би могъл да избяга.
— Не зная какво се случи — каза Йейл, след като горе-долу се съвзе. — Седях на този стол, когато внезапно до лицето ми бе прилепена кърпа и две мощни ръце ме сграбчиха с такава сила, каквато според мен човек не може да има. Преди да успея да се възпротивя или да извикам, трябва да съм загубил съзнание.
— Чухте ли моя вик? — попита Пар.
Другият поклати глава.
— Но, мистър Йейл, ние чухме шум — каза Джек — и мистър Пар запита добре ли сте. Вие отговорихте, че само сте се препънали.
— Не съм бил аз — каза Йейл. — Не помня нищо от момента, когато сложиха кърпа на лицето ми, до момента, когато ме намерихте тук.
Инспектор Пар беше на прозореца. Дръпна го надолу, после пак го повдигна, сетне огледа перваза и когато се обърна, на лицето му имаше усмивка.
— Това е най-голямата хитрост, която съм виждал досега — рече той.
Джек почувствува отново някогашната си антипатия към пълния детектив.
— Аз пък не мисля, че е чак толкова хитро. Те едва не са убили Йейл и са се измъкнали — каза той.
— Казах, че е хитро и наистина е хитро — заяви мистър Пар упорито. — А сега мисля да сляза долу и да разпитам полицаите, които оставих на пост във вестибюла.
