Свере продължи да обхожда с поглед заведението. Момиче и момче нагъваха пица. За пръв път ги виждаше, но не изглеждаха шпиони на полицията. Нито журналисти. Да не би да са от „Монитор“22? През зимата разобличиха един мъж от „Монитор“, някакъв тип с изплашени очи; идваше тук подозрително често, преструваше се на подпийнал и заговаряше някои от тях. Свере надуши предателство. Изведоха мъжа и му разкъсаха пуловера. На корема си имаше залепени с тиксо диктофон и микрофон. Призна, че е от „Монитор“, преди да го докоснат. Изплашен до смърт. Тези хора от „Монитор“ са големи глупаци. Мислеха, че тази детска игра, подслушването на нацистки среди, е нещо страшно важно и опасно; че са тайни агенти и постоянно излагат живота си на смъртна опасност. Е, така погледнато не бяха много по-различни от някои от неговите редици, трябва да си признае. Въпросният тип бе толкова сигурен, че ще го убият, и бе толкова изплашен, че се напика от страх. Буквално. Свере забеляза тъмната ивица, която се стичаше от крачола му по асфалта. Това бе най-яркият му спомен от онази вечер. В оскъдно осветения заден двор се виждаше слабият блясък на малката рекичка от урина, която търсеше най-ниската точка на терена.
Свере Улсен взе момчето и момичето за двама гладни младежи, минавали наоколо и открили тази пицария. Скоростта, с която се хранеха, показваше, че са разбрали каква е клиентелата и искат да се махнат възможно най-бързо оттук. До прозореца седеше възрастен мъж с шапка и палто. Най-вероятно алкохолик, макар че дрехите сочеха друго. Но така изглеждат през първите дни много от хората, облечени от Армията на спасението в „Елевейтър“23 — в хубави, качествени палта втора употреба и костюми, просто леко демоде. Докато го оглеждаше, старецът вдигна глава и го удостои с поглед. Не беше пияница. Имаше искрящо сини очи и Свере механично отмести поглед. Ама че зловещо гледаше този старец!
Свере се съсредоточи върху половинлитровата си бира. Време е да припечели малко пари. Да остави косата си да порасне, за да покрие татуировката на тила му, да си облече риза с дълги ръкави и да започне търсенето. Има достатъчно професии. За смотаняци. Приятните, добре платени професии вече са заети от чернилките. От педалите, езичниците и чернилките.
— Може ли да седна при вас?
Свере вдигна глава. Въпроса зададе старецът, надвесил се над него. Свере даже не забеляза, че се е приближил.
— Това е моята маса — отвърна враждебно Свере.
— Искам само малко да си поговорим — старецът остави един вестник на масата между тях и седна на стола срещу Свере. Свере го гледаше бдително.
— Успокой се, аз съм един от вас — каза старецът.
— От кои нас?
— От вас, които идвате тук всеки ден. От националсоциалистите.
— Така ли?
Свере навлажни устни и приближи чашата до устата си. Старецът седеше неподвижно и го наблюдаваше. Беше спокоен, сякаш разполагаше с цялото време на света. Сигурно е така, та той имаше седемдесет години. Поне. Възможно ли е да е един от ветераните в „Сорн 88“24? Един от боязливите босове, които само дърпат конците и за които Свере само бе чувал, но не бе виждал?
— Имам нужда от услуга — старецът говореше тихо.
— Така ли? — Свере видимо смекчи пренебрежителното си отношение. Човек никога не знае.
— Оръжия — прошепна възрастният мъж.
— Какво за тях?
— Трябва ми оръжие. Можеш ли да ми помогнеш?
— И защо да го правя?
— Погледни във вестника. На страница двадесет и осем.
Свере придърпа вестника и го прелисти, без да изпуска стареца от очи. На страница двадесет и осем имаше статия за неонацистите в Испания. От Йосинга Евен Юл, не, благодаря. Голямата черно-бяла снимка на млад мъж, който държи портрет на генералисимо Франко, бе наполовина закрита от хилядарка.
— Ако ми помогнеш… — подхвана старецът.
Свере вдигна рамене.
— … те чакат още девет хиляди.
— Така ли? — Свере отпи още една глътка. Огледа се наоколо в заведението. Младата двойка си бе тръгнала, но Хале, Грегершен и Квинсет все още седяха в ъгъла. А скоро щяха да пристигнат и другите и щеше да бъде невъзможно да проведе дискретен разговор. Десет хиляди крони.
— Какво оръжие?
— Пушка.
— Би трябвало да успея.
Старецът поклати глава.
— Марка „Мерклин“25.
— „Мерклин“ ли?
Старецът кимна.
— Като влакчетата ли? — попита Свере.
В набръчканото лице под шапката се отвори цепнатина. Явно старецът се усмихваше.
— Ако не можеш да ми помогнеш, кажи сега. Задръж хилядарката и няма да го обсъждаме, а аз ще си тръгна и няма да се видим повече.
Свере усети кратък прилив на адреналин. Не ставаше въпрос за обичайните приказки за брадви, ловджийски пушки или някакви динамитни патрони, това си е сериозна работа. Този тип е сериозен.
Вратата се отвори. Свере погледна над рамото на стареца. Не влезе никое от момчетата, а алкохоликът с червения исландски пуловер. Ставаше досаден, като започнеше да проси бира, но иначе си е безобиден.
— Ще видя какво мога да направя — Свере посегна към хилядарката.
Не успя да разбере какво точно последва. Ръката на стареца се заби в неговата като ноктите на орел и я прикова към масата.
