Познатите студени тръпки минаха през него, докато се изпълваше с коктейла от адреналин, тестостерон и ендорфини. Скоро везните щяха да се наклонят в другата посока. Усети как силите му се удесеторяват и без никакво усилие запрати противника си от кабината във фоайето. Очакваше, че охранителят ще отстъпи пред новопоявилата се сила, но реакцията му не беше такава - той просто си възвърна равновесието, изръмжа и се хвърли безстрашно към него. Уилсън го блъсна, този път с такава сила, че той се тресна във вратата на отсрещния асансьор и се свлече на пода.
Но само след секунди се надигна отново, сякаш беше на пружини, и се втурна обратно, като крещеше. Уилсън изскочи във фоайето, приложи му ключ и задържа здраво главата му. Якият мъж се замята, драскаше и се опитваше да хапе, но хватката на Уилсън беше като менгеме. След секунди противникът му изгуби съзнание.
Уилсън заключи, че атаката на охранителя със сигурност е била провокирана от оптичната тракеноидна реакция. Нямаше друго обяснение. Контактните му лещи, чиято цел бе да предотвратят точно този ефект, явно не работеха. От джоба на ризата на охранителя се подаваха слънчеви очила и Уилсън ги взе - щеше да скрие очите си с тях.
Вратата на асансьора се затвори и той отново се озова в тясното пространство на кабината. Спокойната музика продължаваше да звучи в пълен контраст със ситуацията. Беше почти дразнеща. Уилсън разкърши рамене. Чувстваше се ужасно уморен. Вторичните ефекти от командата за пренатоварване започваха да се проявяват. Първо го изби студена пот и целият започна да се тресе. Това беше лесната част. След това дойде ред на мъчителната болка, сякаш във вените му потече киселина. Уилсън стисна зъби и едва се удържа да не изкрещи.
Трудно му беше да определи колко продължава болката, но винаги му се струваше, че са изминали не няколко секунди, а цяла вечност. Опита се да се овладее и да прецени положението. Дрехите му бяха скъсани и потни. Беше толкова слаб, че едва се държеше на крака. Долната му устна беше разцепена и кървеше. Единственото хубаво нещо бе, че главоболието като че ли беше изчезнало. Той погледна слънчевите очила в ръката си - те бяха единствената му надежда да избегне други сблъсъци.
Асансьорът спря отново.
Етаж 14
- О, не - прошепна Уилсън. Бързо си сложи очилата, пооправи си дрехите, избърса кръвта от устата си и нервно се дръпна в ъгъла на кабината. Ако го нападнеха пак, определено нямаше да има сили да се бие.
Вратата се плъзна настрани и влезе някакъв офис служител - среден на ръст, с бяла риза и синя вратовръзка. Погледна бегло Уилсън и насочи вниманието си към листовете в ръцете си. Асансьорът се спусна един етаж надолу, вратата отново се плъзна настрани и човекът излезе.
Уилсън изпита огромно облекчение, че отново е сам. Загледа как червените числа се сменят, докато отброяват етажите. Когато вратата най-сетне се отвори на първия етаж, чу глъчка.
Голямото фоайе беше настлано с мрамор. Ярката утринна светлина се отразяваше от стъкления таван. Температурата на въздуха бе неприятно висока.
Уилсън предпазливо пристъпи към парапета. Долу, на партера, през двойните врати влизаше безкраен поток от служители и се насочваше към асансьорите. Стотици хора, всички до един потенциални убийци.
Рецепционистката го погледна от бюрото си. Привлекателна жена. Когато извърна поглед и продължи телефонния си разговор, Уилсън си помисли, че очилата наистина го защитават. С леко накуцване заслиза по бялото мраморно стълбище към тълпата. Ситуацията го изнервяше, но като че ли никой не реагираше негативно на приближаването му. Непознати го блъскаха и бутаха, докато вървеше към изхода, но в това нямаше нищо необичайно. Уилсън излезе на слънчевата площадка, усети свежия утринен въздух по лицето си и понечи да въздъхне с облекчение.
Пронизителен писък обаче пресече въздишката му.
Полицейски сирени. Четири патрулни коли набиха едновременно спирачки на паркинга. Светлините на покривите им бяха включени. Ято елегантно облечени служители на реда изскочиха от колите и се втурнаха по стъпалата към него. Уилсън не схвана веднага какво става, но инстинктивно се обърна към сградата и се понесе с тълпата. Нищо не разбираше. От инцидента с охранителя бяха минали само една-две минути - времето определено не беше достатъчно, за да се изсипе толкова много полиция.
Полицаите си проправиха път покрай него и заеха позиция при входа.
- Влизането забранено! — извика един.
- Всички да се дръпнат назад! - обади се друг.
Тълпата започна да отстъпва и Уилсън заслиза по стъпалата с множеството. Още две патрулни коли се появиха от двете страни на улицата. Целият трафик около сградата беше отклонен. Полицаи с пушки бяха заели позиции на ъглите. Операцията изглеждаше добре организирана.
