— Изтекла вода… изтекла вода… днес вече няма фашисти… а синовете на Кончета не са престъпници, те са мои съдружници в търговията и можеш да бъдеш спокойна, че ще се държат добре с тебе… изтекла вода…
Исках да настоя и да кажа пак, че не желая в никакъв да спирам в къщата на Кончета, но нямах време. Ето че Кончета излезе от къщи, изтича насреща ни през поляната както по-рано: радостна, весела, възбудена.
— Добре дошли, добре дошли, доживяхме пак да се видим! Ех, да, вие двете избягахте, без дори да ни кажете „пукнете“, без да ни платите, което ни дължехте, но добре сторихте, че избягахте в планината, защото малко след вас и синовете ми трябваше да избягат заради прочистванията, които започнаха ония нещастни германци. Добре сторихте, излязохте по-разумни от нас, ние останахме и опитахме от всичко. Добре дошли, добре дошли! Радвам се, че ви виждам живи и здрави, ех, да, щом има здраве, всичко има. Елате, елате. Винченцо и синовете ми ще се радват да ви видят. Да, и после вие идвате с Клориндо, все едно, че идвате с един от синовете ми. Клориндо е вече от семейството ни. Заповядайте, добре дошли!
Изобщо Кончета си бе същата и сърцето ми се сви, като си помислих, че попаднахме отново както преди, сега по-зле от преди, защото бяхме напуснали набързо къщата й, за да избегнем злото, на което после налетяхме в моето родно село. Но не казах нищо, а оставих тази омразна жена да ме прегърне и целуне, а така също и Розета, която вече приличаше на кукла, толкова безразлична и безчувствена беше станала. А в това време от къщата излезе и Винченцо, подобен повече от всякога на черен гарван, толкова слаб, че можеше да уплаши хората с клюнообразния си нос, с издадените вежди и лъскавите очи, по-страшен от последния път, когато го бях видяла. А докато Винченцо се здрависваше, с мен, мърморейки нещо, което не разбрах, Кончета има смелост да каже:
— Винченцо ми каза, че сте били горе при семейство Феста, че ви видял в Сант Еуфемия. Ех, да, и за тях тази зима беше ужасна. Най-напред ние не можахме да устоим да не измъкнем всичката тая божа благодат, зазидана в стената, а после синът им Микеле. Нещастните хора, вещите, които им откраднахме, им ги върнахме всички, с изключение, разбира се, на онези, които бяхме вече продали, защото сме честни и чуждото за нас е свято. Но кой ще им върне сина? Клетите хора!
Признавам истината, като чух тия неясни толкова безочливи и жестоки думи, усетих, че сърцето ми се вледенява, замръзнах на мястото си и почувствувах, че съм пребледняла като мъртвец. С тих глас запитах:
— Защо, случило ли се е нещо с Микеле?
А тя възбудено, сякаш съобщаваше някоя голяма и хубава новина, отвърна:
— Но как? Нима не знаете? Убиха го германците!
Бяхме по средата на хармана и аз почувствувах, че неочаквано ми причернява пред очите, разбирайки за пръв път, че съм обичала Микеле като свой син, и току седнах на един стол близо до вратата, хващайки главата си с ръце.
А Кончета през това време продължаваше възбудено:
— Да, убили го, когато германците бягали. Изглежда, че са го отмъкнали да им показва пътя. Така, планина след планина, навлезли в една пуста местност, където живеело едно селско семейство, и тъй като Микеле не знаел кой е вече верният път, германците запитали селяните къде са отишли враговете. Те подразбирали англичаните, които за германците са врагове, но селяните, убедени, както всички ние италианците, че германците са враговете, отговорили, че германците забягнали към Фразиноне. Германците, като чули, че ги наричат врагове, се разгневили, защото никой не обичал да бъде наричан враг, и насочили оръжието срещу селяните. Тогава Микеле застанал посредата, викайки: „Не стреляйте, те са невинни!“, и бил убит заедно с всички други. Едно цяло семейство унищожено, то се знае, това е война, едно цяло семейство е разбито, истинско бедствие — мъже, жени, деца и Микеле на купчината върху тях с надупчени от куршуми гърди, улучен в момент, когато застанал между тях. Научихме го, защото едно момиченце се скрило зад плевника и така се спасило от смърт, после слязло долу и разказало всичко. Но как така да не сте научили? Цял Фонди говори за това. Ех, да, войната си е война!
И така, значи Микеле беше умрял. Аз стоях неподвижна, с глава между ръцете и после усетих, че плача, защото пръстите ми бяха мокри. Струваше ми се, че плача за всички: най-напред за Микеле, когото бях обичала като син, после за Розета, която може би щеше да е по-добре да беше умряла като Микеле, плачех и за себе си, защото нямах вече никакви надежди, след като цяла една година се бях толкова надявала. А през това време чувах Кончета да казва:
